Пиенето за рождения ден, беше в едно много яко заведение, намиращо се на подземен етаж, но къде точно – никакъв спомен. Заради празниците вътре беше пълно с хора. Музиката беше перфектна за вкуса ми и купонът течеше с пълна сила. Знаете как протичат такива вечери – пиене, крещене, подскачане, танци. Точно на танците ударих на камък. Или по-точно на стена. Стените на заведението бяха с оная отвратителна пръскана мазилка, която после стърчи като шипове. Докато се радвахме на някаква песен, се завъртяхме със Светлето и се спънахме. Летяхме право към стената, хванати един за друг, като първа беше тя. В главата ми прелетя мисълта, че ударът ще е много болезнен за нея и затова я притиснах до мен с две ръце. Тя не се удари, но аз връхлетях стената с … лицето си. А по-готиното беше как се сурках по нея почти до пода, остъргвайки дясната ми страна. За щастие ми нямаше почти нищо, като изключим че изглеждах все едно съм паднал с колело по лице без каска.

Довършихме си купона въпреки пируетите ми и се прибрахме. На сутринта хванахме стопа за София по подбалканския път. Светла живееше почти на изхода за Сопот, та ни трябваха 5-10 минути за да стигнем до мястото за махане. Въпреки, че се притеснявах заради раната на лицето ми, стопът ни беше много бърз. Разбира се, всички шофьори отбелязаха, че изглеждам като влачен по асфалт. Не бяха далеч от истината.

В София помня, че се намерихме с Антон и Галя, и много се напихме. Къде и как – никакъв спомен, но вероятно е намесен или Строежа или Хелоуина, който се намираше в зала Христо Ботев. Но главоболието на сутринта го помня много добре. 9:00 сутринта. Аз, Светлето, Антон и Галя, се опитваме да си намерим главите, като същевременно обсъждаме, къде да прекараме Нова година, която е след по-малко от 15 часа. Единственото в което бяхме сигурни беше, че нямаме желание да сме в София. Галя подхвърли, че в 10:00 потегля влак за Бургас. Последва мигновено оправяне на багаж, закупуване на алкохол и храна, и изскочихме пред Зала Христо Ботев, махайки на минаващите таксита.

Имахме по-малко от 20 минути до заминаването на влака, затова решихме да го хванем от Подуене. Ако успеем, разбира се. Обяснихме ситуацията си на таксиджията, който спря. Той каза, че няма проблем и потеглихме. Маршрутът, по който стигнахме до подуенската гара беше най-странният, който можех да си представя, но свърши работа. Имахме време да си купим билети и се метнахме на влака. Бяхме заредили багажа с пиене и ядене и пътуването мина в изтрезняване по тежкият метод. Разбирайте – слезнахме си пияни на гарата в Бургас.

Хванахме си автобус 211 до разклона за Созопол. Първата кола спря скоро и ни закара до разклона за Атия. Там вече си повисяхме. Някак си беше очаквано за 31 Декември, надвечер. Смрачаваше се и минаващата линейка, от говорителите на която се разнесе “Айде на стопа!” ни развесели, но не за дълго. За щастие мина някакъв автобус, който хванахме до Созопол.

Ако сте ходили зимно време в морски курорт, сте били в най-близкото до постапокалиптична сцена. Бяхме свикнали, че Созопол е винаги пълен с хора и е по-лесно да се разхождаш по дърветата, отколкото по тротоара. Нямаше такова нещо. От автобуса освен нас слезнаха още двама-трима човека, които сякаш потънаха вдън земя само след една минута и повече не ги видяхме. Неизвестно защо си представяхме, че по Нова година в Созопол ще е като на центъра на София. Не беше.

Решихме да обиколим стария град и да си намерим спане. Попитахме на няколко места, но удряхме на камък. Хората си имаха на гости роднини и приятели. Това се потвърди и в единствената кръчма, която намерихме отворена, където се бяха събрали месните дядовци, за да се отърват от домашните задължения и да изпият една ракия на спокойствие.

– Извинявайте – прекъснах аз един изключително важен разговор за някаква лодка. – Търсим си място да спим за днес, но вече на няколко места ни отказаха. Дали можете да ни насочите към някой, който би ни приютил? – А бе момче, то хубаво, ама тука сега са се изсипали що се сетиш роднини и никой не дава стаи, щото е пълно. – Нямаме ли някакъв шанс да намерим нещо? – А бе има едни двама, дето са малко алкохолици, но пък винаги приемат гости. Две пресечки по-нагоре в дясно ще им видите къщата.

Благодарихме и две пресечки по-нагоре в дясно позвънихме на вратата на триетажна къща. От вътре се чу някаква глъчка от типа “ ‘ша му еба майката кой пък сега звъни?!”, врата се отвори и на прага се появиха чичо и леля в приповдигнато настроение.

– Да! – започна разговора домакина с любезността на пиян скандалджия. – Добър вечер. Търсим си 4 места за спане и ни казаха, че вие може и да имате. – набързо изстрелях аз с дежурна усмивка на лицето. – Нямаме място. Имаме гости. – отряза ме набързо домакина и се опита да затвори вратата, но жена му го спря. – А бе ние, че имаме гости имаме, ама може и да намерим някакво място и за вас. Вие от къде сте, деца? – започна тя доста по-приветливо, което се разваляше единствено от лекото полюшване, причинено от приповдигнато празнично настроение. – Ами аз съм от Крумовград. – започнах аз. – А! Че то ти си наше момче бе! Аз съм родом от Хасково. – засмя се тя. – Аз съм от Димитровград. – включи се и Антон. – Ам, че то ти си си направо хасковлия бе! – зарадва се отново тя. – А аз съм от Свиленград. – добави Галя. – Е ми, че и ти наше момиче. А ти моето момиче? – обърна се тя към Светлето. – Аз съм от Асеновград.

– Бе… и ти си наблизо. – заключи стопанката – Влизайте. Ще ви намерим място.

В този момент осъзнах, че всички сме родом от градове, чиито имена завършват на град!

– Ама имаме гости ма! – Има две стаи, няма да ги оставим на нова година навънка я! – отряза тя и рязко се сдобихме с място за спане.

Стаите бяха малки, но пък имахме по едно легло на двойка, така че всичко беше наред. Докато ни ги показваха, ни поканиха да пием с тях на първия етаж, което нямаше как да не приемем, след като всички бяхме наши хора. Хвърлихме си багажа, взехме всичко, което бяхме накупили за ядене и пиене, нарамих китарата (за която може би сега е момента да обясня, че носех с мен през цялото пътуване) и слезнахме на първия етаж.

Очаквахме, че там ще са седнали да пият всичките им роднини, които са на гости и се чуваха из къщата. Оказахме се в тясна кухничка, където бяха само те двамата. Бутилката с ракия на масата, обясняваше много неща от разговора ни по-рано. Опитахме се да изкараме нещата, които носехме за ядене и пиене, но набързо ни отрязаха, че сме на гости и те ще черпят. Нямаше начин да спечелим този спор, така че приехме с условието, ако нещо свърши на масата да извадим нашите салати и бутилки. Това така и не се случи. Бяха се заредили все едно са ни чакали.

Наляхме и се подкарахме, защото полунощ вече не беше толкова далеч. Изкарах китарата и се разпяхме. Стопанката ни разправяше, как дошла на море и взела че се оженила за тоя проклет грък. Той обясняваше неща от типа – “тая па’ откъде ми се падна?”. Тя го затапи, че ако иска може да си ходи при оная чехкиня. Той ѝ го върна, като каза, че може и да го направи. И все в тоя дух.

Разказахме им откъде накъде сме решили да дойдем в Созопол, което никой от нас не знаеше – просто се случи.

– А, дали можете да ни кажете къде има работеща дискотека, в която да идем по-късно? – О, моето момче, недейте. Най-вероятно ще ви набият. – Ама защо, ние сме били по дискотеки по морето и не сме имали проблеми?!? – Е да, ама това е лятото. Сега не е баш така. Няма външни хора и месните бабаити, като видят непознати, и решават да се направят на мъже. Редовно зимата има някакви понабити, дето не са от Созопол или нямат роднини тука.

Идеята беше мигновено зарязана. Явно на дискотека в Созопол извън сезона е като на дискотека, в което и да е малко населено място в България. Изчакват да видят дали се познаваш с някой от техните, и ако не … Билет за спешното.

През цялата вечер имаше едно радио на масата, което беше пуснато тихо и домакинът се навеждаше към него, от време на време, да чуе какво са пуснали. Докато пеех някаква песен бях прекъснат от него с махване. Радиото беше усилено, и той се обърна към жена си:

Явно тая команда ѝ беше позната, защото тя веднага скочи на крака и започна да танцува на фона на сиртакито носещо се от радиото. Мъжът ѝ започна да пляска и да припява, а тя грабна две опразнени вече чинии и ги разби в пода под съпровода на виковете на “гръка”. Чувствахме се като в “Скрита камера”, но се оказа, че не сме. Или поне така се надявам. Продължи се с няколко други сиртакита. Унищожаването на чинии и чаши вървеше с пълна сила.

Половин час преди полунощ домакина се изправи и ревна насреща ни:

– Айде сега се махайте, че ще ходим при роднините вече!

Разбрахме намека и се насочихме към стаите си, в изключително пияно състояние. Стаята на Антон и Галя беше един етаж под нашата, накъдето се бяхме насочили за да допиваме. Но минавайки покрай тяхната стая рязко ги загубихме. Допиването така и не се случи. Имам спомен как в 12:00 Антон вече приключил със секса и се опита да ни събуди, за да посрещаме новата година пиейки. Тъй като и ние бяхме приключили със същата задача, бяхме заспали като пънове, и буденето беше неуспешно.

На сутринта нямаше нищо неочаквано, освен може би леещият се обилен дъжд. Платихме си. Сбогувахме се с много прегръдки и усмивки с домакините ни. Обещахме да минем пак, което и направихме след около година и половина. Едвам намерихме къщата, защото спомените бяха поизбледнели. Обяснихме кои сме, което не доведе до резултат, защото както домакините казаха: “През нас минават толкова много хора”. Напихме се посред бял ден въпреки това и едвам си стигнахме до палатката.

Заради дъжда, който се лееше по начина, по който само зимен дъжд може да се лее, се отказахме от идеята да ходим да зяпаме морето и направо хванахме рейс за Бургас. Това е единственият път, в който съм бил в Созопол без въобще да видя морето. Стигнахме в Бургас и направо на гарата – влак за София по подбалканската имаше след половин час, но пътуващият през Пловдив беше след 2-3 часа. Разделихме се с Антон и Галя, които решиха, че много бързат да се приберат. Запомнете това.

Разходихме се по центъра, тъй като дъждът вече беше спрял. Въпреки че нямаше достатъчно време, отидохме на кино, от което излязохме 15 минути преди да свърши прожекцията. Разбира се, забравихме вътре един шал, та докато Светлето купуваше билети, аз направих два бързи спринта до там и обратно, за да го взема. Ако не беше Толкин, откъде щяхме да знаем да знаем, че може и обратно?

Хванахме влака и се оказахме в един от първите в България пътнически вагони с общо помещение, а не с отделни купета. Напъхах китарата над главите ни и седнахме на запазените ни местата, които имаха масичка и още две седалки срещу тях. След малко се появиха и техните собственици.

Бяхме на едни и същи години, но те очевидно бяха от хората, които обичат да се изтупват и да демонстрират, че ходят по вечерни соарета с коктейли, за разлика от нас. Момичето се опита да сложи чантата си над главите ни, но китарата пречеше, поради което с много надменен глас се обърна към нас:

– Бихте ли преместили … това? – Съжалявам, но “това” е китара и няма как да я преместя, а пък ще ви пречи ако я сложа при мен. Ако искате може да сложа куфара ви под седалките ни. Няма проблем. – Ето, видя ли – момчето може да ни посвири – с усмивка тип “обслужващият персонал ще се погрижи”, се обърна към нея спътникът ѝ. – Мразя да ми свирят на китара – добави тя с отвратена физиономия, все едно ще повърне. Отклони и поканата ми за куфара, напъхвайки го под седалките.

Заеха се да гнездят. Момчето извади няколко броя на “Егоист”, а мадамата, която всъщност повече приличаше на кроасан, нареди пред себе си няколко пакета с чипсове и други подобни. Чипсовете започнаха да се тъпчат в устата ѝ с впечатляваща скорост, като в нито един момент не бяха предложени нито на спътника ѝ, а още по-малко пък – на нас. Разговора им ги водеше в посоки от типа на това кой от общите им познати, с какво се занимава, кога са го срещали последно и други подобни. Примирихме се, че явно няма да пробваме чипсовете, които ухаеха на всички възможни Е-та, миришещи по онзи нахален и вреден начин, каращ слюноотделянето да полудее. И тук решихме, че може и да запълним част от пътуването с “Егоист”.

– Извинявайте, дали ще може да разгледаме някой от Егоистите?

Мацката ни хвърли поглед от типа, тия па що ни прекъсват, а собственикът им повдигна вежди и ни погледна все едно, че сме умствено изостанали и ни отговори:

– Не виждате ли, че ще ги чета!

Дори и с елементарна сметка ставаше ясно, че двама човека не могат едновременно да четат 4 броя на Егоист, да не говорим, че те не бяха отворени до слизането ни в Пловдив. Бях впечатлен.

Бях решил, че ще натрия носа на мадамата, защото се държеше с нас като с отрепки. Постигнахме го с последните стотинки, останали в джобовете ни. За типчето нищо не можах да измисля, но там дойде неочаквана помощ. Така и не разбрах къде и кога се бяхме разделили с пиенето и яденето, което носехме с нас от миналата година. Как звучи само – все едно сме разнасяли тенекия с презряло сирене. Та тъй като тя очевидно имаше много сериозен проблем с храната, а ние нямахме никаква с нас, изкупихме последните останали 4 пакета със солети в преминаващата количка с напитки. След това се облегнахме и започнахме внимателно да ги ядем солета по солета. Мадамата ни гледаше все едно през живота си не е яла по-вкусни солети, но не смееше да си поиска. Прерови всичките вече изпразнени пакети от чипс, в които не намери нищо, скръсти ръце и взе да ни гледа лошо. За да не е сама в страданието си, започна да се заяжда със спътника си. Ние пък се усмихвахме и си дъвчехме солетите.

Разделихме се със прекрасните ни спътници в Пловдив, а те продължиха към София.

Слизайки на перона се оказа, че влака, който Антон и Галя хванаха, е акостирал на съседният перон, т.к. по линията Карлово – София са паднали скали. Всъщност, въпреки че хванаха по-ранен влак, те са стигнали след нашия. А можеше те да са на седалките срещу нас…

Постъпих на новата си работа, а Цвети се сдоби със надомна такава от предната ми фирма. Двете седмици отпуска, които бяха планирани, се превърнаха в една. Пак можехме да помислим за Полша, но щеше да е доста трудно да се впишем във времето. Затова разгледахме картата на Балканите и си набелязахме за цел Черна гора. Една от мечтите ми още от училище, след един урок по география, бе да видя на живо фиорд. Най-южно разположеният фиорд в света се намира в Черна гора – залива на град Котор. Направихме плана за края на Юли и началото на Август, като в същото време, Тео и Кирето щяха да пътуват в същата посока, но с мотора на Тео.

Ден-два преди да тръгнем обменихме 200 евро, които всъщност ни стигнаха перфектно, и се заехме с опаковането на багажа. За мен пътуването с малко багаж, винаги е bilo цел, и затова събирането на багажа е от огромна важност. Напълно възможно е да изпускам нещо, но след като минахме по тези стъпки, бяхме готови с багажа. Една раница от 60 литра и една 28 литрова, в които бяхме събрали всичко необходимо. Единствено шалтетата бяха закачени отвън.

По това време, на гости ни беше Колина, която от много години живее в САЩ. Заедно с нея, беше дошла и Джина, родом от Сан Диего, която изяви желание за трип по Балканите, докато Колина си обиколи всички роднини и приятели. Це, който също искаше да попътува, се разбра с нея да хванат заедно стопа, и да пътуваме всички в посока Черна гора.

Събота сутринта се измъкнахме от София и замахахме. Спря ни кола, която имаше 4 места и качи всички ни до Сливница или Драгоман. Там вече се разделихме, защото с Цвети ни качиха до границата, а Цецо и Джина останаха да махат. Чувахме се няколко пъти в рамките на деня, което беше лоша идея от финансова гледна точка, защото разговорите в Сърбия ни струваха 6-7 лева на минута. Същият ден, за тях пътуването почти е приключило на TIR паркинг преди Ниш, където са чакали много време. Същите тези шофьори са обяснили на Це, че ако дойде полиция, като нищо да ги арестуват с Джина. Ако на такъв паркинг има мъж и жена, които не са женени, и намерят у тях дори и един презерватив, ги прибират, за да проверят дали не са проститутка и сводник. Но в последствие стоп им е потръгнал и двамата са разпънали палатката си на разклона на магистралата за Крушевац.

За нас, стопа вървеше добре. Подминахме Ниш и една кола ни остави в Крушевац в края на деня. Направихме кратка разходка, за да разгледаме центъра. Течеше малък рок фестивал, на който предната вечер бяха свирили Дубиоза. Хвана ме малко яд, защото винаги съм искал да гледам групата, докато свири някъде из бивша Югославия. Тази вечер програмата не ни говореше нищо и предпочетохме да продължим пътя си, за да имаме по-малко километри за следващият ден.

Измъкнахме се на изхода, сменихме 1-2 коли на близко разстояние за следващите села и около 23:00 часа, ни оставиха в село Стопања, на 15-16 км след Крушевац. Селото беше пълно с крайпътни заведения, които изглежда, че работеха денонощно. Пред всяко второ, се въртеше по някое прасенце на шиш, а мисля, че имаше и агнета. Минахме покрай пекарна, която въпреки късният час също работеше и си взехме много ароматен бял хляб. В края на селото, видяхме щайга с домати. Заставайки до нея, от близката къща се измъкна собственика ѝ, който беше заседнал на трапезата преди поне няколко часа. Трудно държеше права линия, а и заваленият сръбски, за разлика от заваленият български не ми е сила, но някак успяхме да си купим няколко домата. Пресякохме железопътната линия и помахаме още малко. Въпреки късният час, имаше много трафик, но нямахме късмет и никой не спираше.

Решихме, че е време за спане и за да се отдалечим от селото закрачихме по пътя. Пресякохме един мост над малка рекичка, за да установим, че от другата му страна започва следващото село. Малко след моста завихме по черен път, слизащ към рекичката. Намерихме малка нива, намираща се почти под моста, чиято реколта беше вече събрана. Разпънахме палатката, направихме си салата и след като се наядохме си легнахме.

До преди няколко години, не съм изпитвал никакво притеснение когато спя на палатка, където и да е. Явно с годините някакви страхове започват да взимат превес и сега вече имам лек страх от високо, а също понякога ми се случва, ако сме само двамата с Цвети на палатка някъде в дивото, цяла нощ да сънувам кошмари и да ме гони параноя. Тази нощ параноята беше брутална. Спяхме близо до мост, между две села, в които цяла нощ се вихреха сватби, или поне така изглеждаше по шума идващ от тях. Някакви хора минаваха по моста цяла нощ, очевидно подпийнали, защото си говореха на висок напев.

Събудих се посред нощ разтреперен, защото в просъница видях примигващи светлини и чувах гласове до самата палатка. Страх не страх, отварям да видя какво става. Ами нищо! Няма никой. Няма хора с фенери или пък патрулка до палатката. Но пък гласовете на преминаващите по моста пиянки, заради дерето се чуват все едно са до нас. Примигващите светлини пък, се оказаха светлината от фаровете на преминаващите по моста коли, накъсана от парапети му. За да е успокоението пълно, се чуват разни птички и рекичката тихо ти ромоли на няколко метра от палатката. След това, сънят беше доста по-спокоен.

Сутринта събрахме покъщнината и продължихме стопа. Подминахме Кралево и Чачак, и малко след това ни качи кола за Златибор. Шофьора беше много весел тип, с който разговора течеше като между стари познати. Попита ни дали сме гладни, на което разбира се отговорихме утвърдително, защото денят беше доста напреднал. Обясни ни, че ще ни закара да ядем, нещо, което правели само в Ужице. Не след дълго бяхме спрели пред малка пекарна някъде в града.

За мен веднага беше поръчано, и се опитахме да разберем дали това, дето ще го ядем, има месо защото Цвети не яде. Тук нито речниковият ни запас от сръбски думи, нито познанията по английски на шофьора ни, можаха да помогнат. Решихме, че Цвети ще пробва от поръчаното за мен. Сервираха Лепинье с каймак. Взеха една питка, като за плескавица и ѝ отрязаха капачето. Махнаха меката вътрешност на долната част и сложиха вътре каймака. Метнаха двете части на питката в един грил. Изкарвайки вече запечената питка с разтопеният каймак, поляха двете части с някаква течност от тенджера – оказа се събран сок от печене на агне, или поне така разбрахме няколко години по-късно, пътувайки за Сараево и отново отбивайки се до същата пекарна.

Цвети го пробва и разбра, че има нещо месно в цялата рецепта, та цялата питка остана за мен. Тъй като изглеждаше като сандвич, го вдигнах и захапах, както бих ял бургер. Предизвиках мигновена реакция сред лелите, работещи там, които започнаха да ми се карат, че това не се ядяло така. Реших, че няма да им обръщам внимание и го доядох. Тъкмо го доядох и на съседната маса се настани човек със същата питка, който отчупи парче от горната част, топна го в соса и го изяде. Явно това беше правилната тактика.

Продължихме пътя си, а шофьора през смях ми заобяснява, че мога да очаквам изненада скоро. Лепиньето с каймак никога не се изяждало цялото, защото после всичкото това масло правело бум в стомаха ти. Убедих се, че е прав съвсем скоро. Добре, че бяхме спрели на бензиностанция, та имаше тоалетна наблизо.

Остави ни на разклона за Златибор и продължихме да махаме на юг. След някакви километри пътят се движеше около печално известната в България река Лим. Нашият план беше да стигнем до Джурджевският мост на река Тара и слезнахме на разклона за село Jabuka, където имаше граничен пункт високо в планината. Минавайки от там, пътят ни щеше да мине през самия мост.

Нямаше много движение, но след около половин или един час, ни спря кола, отиваща към Черна гора. От пръв поглед разбрахме, че шофьора и спътника му са от хората, при които нямаме желание да се возим, но бяхме повисели достатъчно и се качихме. И до ден днешен не съм сигурен дали бяха пияни, или просто бяха от онзи специфичен вид идиоти, които излизат с идеята да се заяждат с някой. Шофьора на настоящата кола, явно бе убеден, че лично аз съм парафирал признаването на Косово от България, а Цвети е обрала излишното мастило с попивателната.

Спътника на шофьора завъртя огледалото за обратно виждане към него, така че да може да вижда реакциите ни. Колата буквално летеше, а някои завои бяха много остри. Рядко се движехме в правилното платно. Разменихме с Цвети бързи реплики, лепнахме по една дежурна усмивка на лицата си и започнахме да обсъждаме гледките, все едно нямаше никакъв проблем. Нямахме намерение да им доставим удоволствие и да им покажем, че са ни изкарали акъла.

Някъде около Jabuka успяхме да ги убедим, че трябва да спрем да снимаме гледката. Измъкнахме се от голфчето на ужасите невредими и те продължиха. Стигнахме до граничния пункт, провериха ни набързо и застанахме след него да махаме. Докато чакаме, станахме неволни свидетели на трафикант, прекарващ прясно мляко от Черна гора в Сърбия – оставил го неиздоено във вимето на една крава. И граничарите, и чакащите да преминат, се скъсваха от смях.

Качихме се до близкия Плевля. На разклона ни спря джип с мъж и жена, които щяха да ни закарат директно до моста на Тара. Разговорът с двойката беше много приятен и те ни обясниха, че като цяло освен моста, няма много какво да правим там. Предложиха да спрем и да разгледаме, а после да ни закарат до място, което описаха като едно от най-красивите в Черна гора. Решихме, че трябва да се доверим на мнението им.

Въпреки всички описания на приятели и всички снимки, каньона и моста ни оставиха безмълвни. Със сигурност това е едно от най-красивите места, на които съм бил. Мостът е умопомрачителен – извисява се на около 150 метра над реката. Гледката е невероятна, а цветът на реката е удивително светло-син, дори и със зелен отенък.

Качихме се в джипа и продължихме по пътя. Отивахме към Жабляк, малко курортно градче в подножието на планината Дурмитор. Оставиха ни в центъра му, на разклона за село Иван До, където имаше къмпинг.

– Здраво! – поздравих. – Здраво! – От дека сте? Македония? – Не бугари. – А, комшии! Добро дошли! – Каква е цена за ноч? – 6 евра на човек. – А тая туристичка такса от едно евро? – Не гледай. То е за странце.

Почувствахме се много приятно. Винаги съм приемал, че страните от бивша Югославия са нещо чуждо – а в същото време, току що ни казаха, че не сме чужденци в очите на местните. Спестените две евра нямаха никакво значение, но отношението му имаше.

Разпънахме палатката и решихме да чуем другите две групи. Обадих се на Цецо. Нещата при тях не бяха потръгнали – махали с часове без никакъв успех. В крайна сметка, решили да се върнат в България с камион, отивал в Македония. Чухме се и с Тео и Кирето, които бяха препускали цял ден, почти без почивка. Силите им бяха свършили преди да стигнат до Тара и щяха да спят някъде попътно. Разбрахме се, че ще се видим следващия ден.

Много рано сутринта с Цвети потеглихме на разходка към планината. Пътят минаваше покрай Черното езеро и продължаваше към Змийското езеро. От там започна малко по-стръмно изкачване към циркус в подножието на връх Медвед, а недалеч от там се намирала и Ледената пещера. Докато се движехме по стръмна пътека през гората, се разминахме със семейство поляци, а най-отзад вървеше дъщеря им.

– Ей! Здрасти, как я караш, не сме се виждали отдавна! – с усмивка на лицето се обърнах към момичето.

Родителите ѝ се спряха и ме погледнаха неразбиращо. Никой от тях нямаше как да знае, че въпросното момиче, заедно с нейна приятелка, са ми били на гости в Асеновград преди няколко години, и двете учеха българска филология.

– О! Здравей! – възкликна тя, и след това обясни нещо на полски на родителите си.

Поприказвахме си малко, обсъждайки колко е малък света. Разменихме телефоните си, за да опитаме да се видим вечерта, което за жалост така и не се получи.

Планината беше страхотна. За около само час и малко катерене от Иван До, вече се намирахме в алпийската ѝ част. Гледките ставаха още по-красиви с всяка крачка. Стигнахме до началото на циркуса под връх Медвед, където открихме овчарски колиби и до тях две или три палатки. Поговорихме си с овчаря, който ни обясни, че срещу символична сума може да разпънем палатка там. Жалко, че не си взехме палатката с нас. Скоро времето се начумери много неприятно и потеглихме надолу.

Прибрахме се по друг път, който ни изведе на къмпинга ни. Кирето и Тео бяха вече пристигнали, направихме кратка разходка в посока езерата с тях, и се насочихме към Жабляк, за да търсим нещо за вечеря. По средата на пътя имаше малка закусвалня с плескавици, обслужвана от усмихнато момиче.

– Три плескавици. – опитахме се да поръчаме. – Не е плескавица, а пльескавица. – поправи ни тя, докато се смееше на произношението ни.

В Жабляк измежду едно-две лъскави заведения за туристи, намерихме кръчме пълно само с местни дядовци и работници. Хората бяха много учтиви, веднага ни направиха място и ни заразпитваха от къде сме и къде отиваме. Успяхме да си поръчаме сливовица и Никшички бири и разговора се отпуши още повече.

На сутринта платихме си двете нощувки и потеглихме. Минахме през кръчмата от предната вечер, този път за по кафе. Вътре седяха същите дядовци от предната вечер, все едно не са се прибирали.

Целта беше Котор, като Тео и Кирето щяха да минат с мотора по крайбрежния път. Ние мислихме да влезнем в Хърватска за малко, и от там да се върнем до Котор. Разбира се плановете са затова, да не се получават, особено когато си на стоп. Стигнахме до Никшич много бързо с коли на словенци, обикалящи западните Балкани. Предложиха ни да минем покрай Острожкия манастир и Подгорица. Винаги съм се доверявал на такива насочвания от съдбата, но тогава им отказахме. Е, тук ни беше грешката. А най-тъпото беше, че пристигайки в Котор се сблъскахме със същите хора, пристигнали по същото време след цял ден разглеждане.

Замахахме в посока Хърватска и го правихме няколко часа без никакъв успех – трафикът беше почти нулев. Влезнахме дори в Никшич, за да пробваме да стопираме на светофар. Никаква разлика. Изкарахме в Никшич 8 часа, което си е цял работен ден. От там нещата потръгнаха, бързо подминахме Подгорица и се насочихме към Будва – тяхната морска столица.

Спускането към Будва беше много стръмно с впечатляваща гледка. Камион пред нас почти подпали спирачките си от дългото спускане. Последните няколко километра миризмата на феродо беше непоносима. Градът беше брутално презастроен. В момента, в който слезнахме там поискахме да се измъкнем възможно най-бързо.

С две-три прехвърляния на стопа, стигнахме до Котор. Гледката беше невероятна. Започнах да мечтая за ходене до Норвегия, гледайки которския фиорд. Поогледахме се за място за спане и погледа ни привлече изоставен хотел построен по времето на комунизма. Беше в дъното на залива, до самото море, с възможно най-добрата гледка и се казваше Фиорд. Влезнахме да поогледаме, но мястото ми беше малко притесняващо, особено след параноята, която ме беше гонила в палатката в Сърбия. Така и не спахме там, за което сега съжалявам.

Разходихме се около яхтеното пристанище и се чухме с Кирето и Тео. Те бяха се настанили в къмпинг между Котор и Будва. Хванахме си стопа наобратно и стигнахме до къмпинг Яз – някога най-известният и добър къмпинг в Черна гора, но сега тънеше в тотална разруха. Тоалетните бяха полуразрушени, бани въобще нямаше, но ни таксуваха доста по-скъпо от Иван До. На плажа нямаше нито педя свободно место – чадърите и шезлонгите свършваха на половин педя от водата. За сметка на това морето беше прекрасно и невероятно бистро.

На следващия ден се разделихме с Тео и Кирето, чийто план беше да отидат до Дубровник. Ние с Цвети решихме да си наемем стая за една вечер в Котор. При излизане на главния път ни спря местен далавераджия, поискал 20 евро за карането. Не се сдържах, прихнах да се смея и се отдалечих. Той изпсува, завъртя гуми и изчезна в посока Будва.

Квартирата, която намерихме в Котор, беше отвратителна – очевидно бивша кухня с наблъскани легла. Сложихме си бански и се насочихме към центъра.

Поогледахме се за ядене и попаднахме на пазарче под крепостната стена. Аз без колебание се насочих към будка с пльескавици.

– Здраво. – Здраво. – Имаш ли люта пльескавица? – Е имам! – Вие от дека сте? – попита той, потапяйки парче кайма в отделение с лют пипер – Така добре ли е? – Още, още. – Да не сте македонци? – Не, бугари сме.

Тук майстора се усмихна, погледна ме заговорнически и попита дали ще искам лук. После ни разказа, че е родом от Враня. Мисля, че колко вкусна беше пльескавицата много добре се вижда от физиономията ми, докато я дъвча. До края на деня бях изял при него три броя.

Остатъка от деня го прекарахме, разхождайки се по крайбрежен път. От едната страна ред къщи, над тях планината, а от към морето на всеки 100 метра малки кейчета. В момента, в който ни станеше горещо се мятахме в морето. На връщане попаднахме на кей, пълен с малчугани, скачащи във водата по всевъзможни начини. Нямаше начин да пропусна и се присъединих. Цвети отбеляза в последствие, че веднага си е проличало, че съм на един акъл с тях.

В края на разходката, седнахме с по една бира и наблюдавахме маневрирането на огромен лайнер. В един момент бяхме почти убедени, че ще се заклещи между двата бряга, а някакви идиоти с яхта минаха точно под носа му и бяха освиркани от него.

Минахме през Будва, като този път се разходихме покрай плажа. Хапнахме и хванахме стопа към Подгорица. Бяхме се запътили към Плав, намиращо се на брега на едноименното езеро, от което пък започва река Лим – и всичко в близост до границите с Косово и Албания, в подножието на планината Проклетие.

Тук ще добавя едно наблюдение за стопа в Черна гора въобще. Всяка втора кола, се управляваше от човек, говорещ по телефона. Другото, което не съществуваше, бяха коланите. Постоянно ми се налагаше да се оправдавам, че си слагам колана, защото ми е навик, и че не го слагам само заради полицията. Включително на два пъти шофьорите направо ми откопчаваха колана и ми обясняваха, че са полицаи и в тяхната кола никой не се вози с колан.

Там ни качиха млада двойка руснаци, на почивка в Будва, но наели автомобил за разглеждане. Разказаха ни, че преди време са били в България, където са карали по най-страшния път, виждан в живота им – към Рилския манастир. Оставиха ни на един манастир, където ни заговори монах с такъв диалект, че за пръв път не разбрахме нито дума от казаното ни в Сърбия или Черна гора.

Шофьорът, оставил ни на разклона за Плав, отиваше до болница. Цвети установи, че телефонът й е паднал на задната седалка. Изтичах до близка будка и с много увещания убедих стопанката да набере номера. Пробвах сигурно 6-7 пъти и на последния, около 10 минути по-късно, човека вдигна. Получихме телефона след около час.

Районът около Плав удивително много напомняше Западни Родопи. Намерихме в самото начало на града страхотен къмпинг – ливада, недалеч от брега на езерото, с тук-там овощни дръвчета. Помолихме собственика да ни свали малко, за да можем да си позволим две вечери. Той помисли и ни отговори, че няма проблем, само да не казваме на чужденците. За пореден път се удивих как черногорците ни смятаха за свои хора.

Вечерта в ресторантчето на собственика той ни почерпи по една малка домашна ракийка. Поръчахме ядене за един човек, за да го разделим. Чичото ни изненада много приятно, като ни донесе една много вкусна риба с две супи и две палачинки, за което му бяхме много благодарни. Беше толкова вкусно, че си облизахме пръсти.

Сутринта собственикът ни обясни как да стигнем до село Грбайе до границата с Албания. Попътно се разходихме и в Гусинье. До Грбайе ни качи джип с американска регистрация – собственикът му се беше прибрал в Черна гора от САЩ и ни разказа за хотелчето си в Улцин.

Потеглихме по пътека нагоре в планината и не след дълго гледките станаха умопомрачителни. За жалост за втори път нямахме късмет с времето и ни наваля доста силен дъжд. Все пак се бяхме качили доста високо и поседяхме на едни камъни със свалени обувки, докато изсъхнат поне малко.

На връщане към Гусинье минахме покрай къщичка, пред която върху Лада Нива седеше момиченце, което ни крещеше:

– Сиир, бели сир, не очете ли бели сир, маминку ви йебем!

Честно казано в друга ситуация дори щяхме да си купим, но бяхме толкова мокри, че не ни се занимаваше.

Дъждът продължаваше да се сипе. Взехме по бира от магазинчето и застанахме под стряхата, зяпайки към езерото. Веднага се появи собственикът, носещ ни два стола. В къмпинга пристигна много висок колоездач, разпъна палатката и се насочи към баните. Поздравихме го и го поканихме да се присъедини по-късно. По-вечерта слязохме в ресторанта и седнахме при него.

Оказахме се прави в оценката си за Якоб, иначе Куба. Беше двуметров поляк, обикалящ Балканите с колелото си – вече минал Словения, Хърватска и Босна, а предстояха Албания, Македония и България. На него му се беше случила неприятна случка: стъмнило го, решил да спи под мост, посред нощ бил събуден от няколко човека, крещящи му да се маха. Поканихме го на гости в София, защото имахме и гараж, където щеше да прибере велосипеда.

Когато ни дойде на гости беше толкова смазан от пътуването, че остана 3 дни при нас, вместо един. Година по-късно ми писа в Couchsurfing, че се връща от тримесечен трип с колелото в Грузия, Армения, Азербайджан, Иран и Турция. Пет или шест дни не стана от фотьойла в хола, гледайки Олимпийските игри и по-специално полският национален отбор по волейбол. Точно когато България победи Полша, той предложи да ни черпи вечеря, защото майка му му беше пратила пари. Избъзикахме се, че ще черпи за победата ни и отидохме да пием.

Сутринта се сбогувахме и потеглихме. Решихме да минем през Нови пазар в Сърбия. По пътя от Беране до Рожайе минахме през толкова много тунели, че им загубих бройката. Рожайе се оказа курортно градче, много напомнящо на Чепеларе. До Рожайе ни закара кола с двама, изглеждащи като местните бабити. На изхода седящият на пътническата седалка ни подхвърли банкнота от 10 или 20 Евро. Цвети беше толкова втрещена, че за мое съжаление отказа да ги вземем.

Влезнахме в Сърбия, подминахме Нови пазар и Рашка и стигнахме до Йосенишка баня. Шофьорът ни попита къде мислим да спим и ни остави до овощна градина с воденица покрай реката – неговото место. Благодарихме му. Местото беше приказно.

Намерихме голяма купа сено, постлахме я под палатката и спахме като на най-удобния дюшек. На сутринта, докато прибирахме палатката, се появи един горски.

– Здраво. Тука ли спахте? – Да. Собственика ни остави тука и каза, че няма проблем. – А да, аз го познавам и няма проблем затова. Но не ви ли беше страх? – Ами не, вечерта беше много приятна, а и тук е много спокойно. – Не, аз заради вълците питам, че тука са много.

Останахме леко втрещени, но все пак нищо не се беше случило. Той си продължи по пътя, а ние опаковахме и хванахме пътя. Нямаше почти никакви коли и вървяхме много. В крайна сметка мина кола с цигани, които се смилиха над нас. След това стопа вече потръгна и с няколко смени стигнахме до Пирот. Там хапнахме, взехме по бира и продължихме към Калотина. Пресякохме границата и замахахме.

Спря ни кола с английска регистрация и шофьор, роден в Ирак. Беше пътувал без да спира от Лондон и отиваше до Истанбул. По някое време попита:

– Вие от къде пътувате? – Обикаляхме Черна гора една седмица. – А всъщност, аз в Турция ли съм вече? – Ами не, в България. Следващата държава в тази посока е Турция. – Аз вече през толкова граници минах, че се обърках. – усмихна се той – Но защо тогава, вашите граничари ме заговориха на турски? – По това време на годината пътуват много гастербайтери, прибиращи се в Турция, и те са си помислили, че сте от тях.

После ни разказа, че от много години живее в Лондон и дори има английски паспорт. Разказа ни как в Ирак след идването на американците, всички започнали да карат огромни джипове. Баща му продал стара къща за няколко хиляди долара и не след дълго открили в двора нефт. Продали са я за няколко милиона, а баща му бил бесен на себе си дълго.

Пътуването ни завърши точно пред вкъщи, защото иракчанинът реши, че може да мине през София да ни остави, а навигацията му щеше да го изведе след това в правилната посока. И така в късния следобед, девет дни след заминаването ни, бяхме стоварени пред квартирата. За жалост следващият ден беше работен понеделник, което трудно се преживява след такива пътувания.

Бях почти приключил с университета, което и до ден днешен е така, но нямах идея с какво да се занимавам. Опитите ми да си намеря работа в Пловдив, се бяха увенчали с тотален неуспех, и затова се бях прибрал за някакво време да си събера главата. Само месец по-късно вече имах нов работа и нещата започнаха да се подреждат, но в този момент все още не знаех, какво ме чака.

Един ден ми се обади Андон с предложение да отидем на тридневен преход в Стара планина. Времето беше сравнително добро за сезона и като цяло приятно, или така си го спомням сега. Взех от баща ми някакви пари, сложих в раницата едни чехли и спалния чувал, нахлузих туристическите обувки и хванах стопа за Пловдив. Там се събрахме с Андон на изхода за Карлово, и продължихме към Троян.

Идеята на маршрута беше да спим една вечер в хожа Васильов, която се намира между Троян и Тетевен, и от там да се качим на билото и да поемем на запад към хижа Момина поляна. До Троян стигнахме сравнително бързо пресичайки любимият ми старопланински проход Троян-Кърнаре.

Вече приключили с него, хванахме пътя за Тетевен. Там ни качи кола, отиваща до село Шипково, където много години по-късно бяхме на минерален басейн, след готина вечер на палатки.

– Извиняйте, но да попитам нещо. – започнах аз отдалече – Да знаете дали, някъде в Шипково, можем да си купим домашна сливова ракия?

– Е! Че как да няма! – отвърна през смях шофьора – Те повечето хора не си я продават, ами си я пият. Но иначе, мога да ви закарам до бившият водопроводчик на селото, който прави и продава ракия. Ако го няма, идете до настоящия водопроводчик, който е другият човек в селото, който продава.

– Хахахаха! – не издържах аз – А бе, в т’ва село какви водопроводи имате, че само ракия да тече по тях, вече две поколения водопроводчици?

Посмяхме се заедно по темата и той ни остави пред къщата на бившия водопроводчик. Той си беше вкъщи и ни покани в двора, за да помогнем в сипването. Тъй като купувах ракията само за мен, реших че половин литър ще е достатъчен. Дядото се оказа много словоохотлив и сипването на ракията отне повече от половин час. Помогна и факта, че синът му е служил в казарма в района на Крумовград, а намерихме и други общи теми.

Сбогувахме се и отново вдигнахме палците. Не след дълго ни качи кола, която ни остави на разклона за хижа Васильов, към която продължихме пеша по много приятен черен път. След 2-3 километра стигнахме хижата.

Навън беше захладняло, та си поръчахме по една супа и по една ракийка. На съседната маса, се бяха настанили някаква компания от 40-годишни мъже и една жена от Тетевен, които бяха дошли за да си починат на хижата. Завързахме разговор с тях и вечерта напредна.

Тук е мястото, да спомена хижаря на Васильов, за който преди да потеглим на път, бяхме чели добри отзиви. Бивш хижар на Козя стена или Ехо, за който всички се изказваха много приятелски. Нещо обаче явно се беше променило, защото човека, с който се запознахме, беше много сприхав и нервен.

Всичко това беше в рамките на поносимото, до момента, в който около полунощ Андон му заяви, че ще спи на спален чувал пред хижата, за да си пробва новия водоустойчив спален чувал. В този момент той избухна и започна да ни крещи, че ние сме яли само по един боб, а сега и нощувка нямало да плащаме. За какви сме се мислили и други неща все в тоя стил.

С много мъка успяхме да го успокоим, като му обяснихме, че само Андон ще спи отпред, а аз искам легло. Донякъде го разбирах, защото съм сигурен, че тази хижа няма толкова много посетители, но все пак бяхме направили доста сериозна сметка с разни бири и ракии.

С компанията от Тетевен поостанах до късно, което почувствах по неприятен начин на зазоряване, когато се бяхме уговорили с Андон да потеглим. Излезнах пред вижата и намерих плътно увит пъшкул до оградата. Явно влажността беше много висока, защото по оградата и спалния чувал, буквално се виждаха малки ручейчета, които се оттичаха нанякъде и след няколко секунди се образуваха наново.

Какавидата се пропука и обитателя ѝ, се измъкна от там.

– Чувала е много добър. – обясни Андон – Виж отвън изглежда, все едно са изливали кофи с вода, но бръкни вътре.

Опипах чувала от вътрешна страна. Беше абсолютно сух. Явно промазката му беше много добра. След малко вече бяхме готови и потеглиихме на път.

Върнахме се до разклона, на който слезнахме от стопа предния ден, обсъждайки хижаря и отношението му:

– Аз не мисля, че беше прав да реагира така. – казах аз – Развика се, как сме изяли само по една супа, а ние бяхме изпили повече пари, отколкото щеше да дадеш за спане дори. Може и да е бил от тези приятните хижари преди време, но вече явно е започнало да му тежи, и е станал по-раздразнителен.

– Да това е така. А има и още нещо, което лично на мен ми направи лошо впечатление. – обясни Андон – Той вече доста време е хижар тук, а когато го попитах как се казва местността, покрай която минаваме в момента, ми отговори, че нямала име.

– Еми тя може и да няма име.

– Глупости. Хвани някой овчар и веднага ще ти каже, че това му викат примерно Борисови ливади, или че на малкото връхче след него, се нарича Конският хълм. Въобще всичко си има наименование, което хората от района използват. Хижаря е тук от много време, а още не ги е чувал. Всички свестни хижари, с които съм се запознавал си познават района перфектно.

Замислих се върху казаното и се сетих, че на село, откъдето беше родом баща ми, съм чувал да наричат с някакви имена всяка ливада, дере или възвишение. А и ако хижаря се държеше с местните, както се държа с нас, то нямаше как да чуе какви наименования използват из района.

След като се прибрахме от това пътуване, решихме да споделим тези си впечатления, във групата за Туризъм на Дир-а, където предизвикахме сериозни полемики по въпроса. Основно бяха нападки по наш адрес от старите кучета.

След главният път, маршрута ни продължаваше на юг, като след толкова години си го спомням като приятен. Изключение правеше последната част, преди да се качим на билото, където пътеката ни водеше право нагоре, а носа ми сочеше в земята, защото ако вдигнех глава, можеше да се изтърколя назад и да трябва да го качавам пак.

Трябва да вметна, че винаги съм обичал планините, но никога не съм бил много запален планинар. Поради тази причина дългите изкачвания, които никога не са били проблем за мои приятели планинари, за мен винаги са били мъчение. За щастие, те все по някое време свършват.

Мисля, че се намирахме на билото на Стара планина, някъде между хижа Козя стена и хижа Ехо. Пътеката ни беше извела на скалист хребет със зимна маркировка, под който виждахме лятната пътека. Скалите бяха отвесни и нямаше начин да стигнем до нея, тъй че продължихме по зимната маркировка. По-късно разбрахме, че е трябвало да се върнем 50 метра на изток и там двете пътеки са се събирали.

Ходенето по билото беше ужасно, защото скалите имаха наклон и бяха много влажни, което с туристическите ми обувки с Vibram подметка, ме докарваше до кратки прединфарктни състояния. На всяка втора крачка обувките ми губеха сцепление и се опитваха да ме закарат в близката пропаст. В крайна сметка оцелях някак.

След известно време лятната и зимната маркировка се събраха и не след дълго стигнахме хижа Ехо. Искам само да вметна, че въпреки отвратителната подметка, въпросните обувки, които бях купил около 2001-2002 година са живи и до днес. Преди около 6 месеца им се разлепи подметката, а в същото време се разлепи подметката и на едни кецове 5/10. Закарах ги заедно на ремонт. Когато ги взех, си замислих, че кецовете са на 1 година, а туристическите обувки на над 15. По-интересното е, че тъй като са някакъв модел за спускане, кецовете струват почти 3 пъти повече.

Андон влезна, за да провери дали имат нещо за ядене, а аз вече се чувствах толкова уморен след снощното пиене и дългият преход, че легнах върху една маса пред хижата и заспах. Слънцето беше много приятно. Особено докато си припаднал по гръб с разперени ръце и крака увиснали от масата. Мисля, че съм спал около половин час, а може и да беше повече.

Събудих се, хапнах нещо и се заприказвах с хижаря.

– Вие накъде сте тръгнали?

– Хижа Момина поляна.

– Момчета, да знаете, че до там са към 10-12 часа преход.

– Е не са толкова много чак. – намеси се в разговора Андон. – Трябва за около 6-7 часа да сме там.

– Вие си знаете как можете да ходите, но като цяло мисля, че няма да стигнете. Много е далеч.

Всъщност причината да се бяхме запътили натам бе, че същата вечер там щяха да са наши познати. Но така или иначе, хижарят на Ехо се оказа прав, и нямаше да се видим с тях.

Потеглихме от хижата, като слънцето ни топлеше приятно и решихме да минем през Юмрука. Изкатерихме върха, на който има кутия с тетрадка за спомени, която можете да видите на снимката по-долу правена години по-късно на друго качване на върха. Вече не помня какво бяхме писали, но мисля, че описахме маршрута си до момента.

На слизане забелязахме, че Вежен се е забил в неприятен на цвят облак, а тепърва ни предстоеше да минаваме през него. За Вежен, казват че е винаги наежен. Не знам дали е точно така, но тогава със сигурност беше.

При старопланинските върхове, много често не можеш да разбереш дали си вече на върха или не точно. Причината е, че много от тях са като една голяма обла поляна, без някакъв изразен релеф. Същата е ситуацията и на Вежен.

Нямам идея дали сугращицата започна да ни пере малко преди върха, на самият връх, или малко след него. И въобще не ми пукаше. Ако има нещо по-неприятно от сугращицата, нека ми го покажат. Ще трябва да е много впечатляващо и най-вероятно ще е градушка с размер на тенис топки. В онзи момент сугращицата си беше достатъчно неприятна.

Забързахме крачка по предложение на Андон, за да можем да се смъкнем малко по на ниско, и да ни вали само дъжд. Наистина, слизайки от върха, сугращицата бе изместена от дъжд. Разбира се, подгизнахме и особено аз. В онези години, планинската екипировка, беше нещо, което не можех да си позволя. Затова бях с най-обикновени дънки, и яке, което по никакъв начин не спираше водата.

Обсъдихме набързо дали да продължим или да завием към хижа Вежен, която не беше далеч, но желанието да пробваме да стигнем до крайната ни цел беше по-силно.

Не след дълго имаше нова изненада. В далечината пред нас, се задаваше гръмотевична буря. Ние бяхме на напълно откритото било, а заради всичките облаци и напредналия ден, беше и мрачно. Забързахме напред, оглеждайки склоновете, за някоя горичка в която да се скрием. Бурят ни приближаваше бързо, а количеството светкавици, които се сипеха от нея, беше достатъчно, че да ни притесни много сериозно.

Не след дълго видяхме гора на северния склон и въпреки стръмния терен, се спуснахме в нея. Навряхме се, колкото е възможно по-навътре, всеки избра по едно дърво, на което да се подпре и зачакахме. Бурята вече минаваше по билото над нас и гръмотевиците бяха оглушителни. Дъждът се лееше без да спира, а ние се подпирахме на дърветата с наведени глави, за да може да се стига водата по качулките ни.

Изчакахме подпряни на дърветата между половин и един час, докато вече можехме да гарантираме, че всички гръмотевици, които чуваме са далеч от нас. Почти на четири крака се добрахме пак до билото и видяхме, как гръмотевичната буря се е запътила към Вежен. Поехме отново на запад.

Дъждът не беше престанал, а си валеше по онзи неприятен, напоителен начин. За да ни е още по-приятно, вече се беше стъмнило, или поне така изглеждаше заради облаците, които ни обграждаха. Ходенето се превърна в тотална агония.

Андон имаше проблем със зрението, заради който не виждаше почти нищо, ако е по-тъмно. За да може все пак да продължим, започнах да изброявам всяко препятствие, което срещах, за да може да се опита да го избегне.

– Камък в ляво.

– Ох! – потвърди той.

– Корен.

Туп, с глух удар на крак в корен, отново потвърди Андон.

Стигнахме до Старопланинското конче. Тогава можех да се закълна, че разстоянието от Вежен до там е минимум 10 километра. Сега разглеждайки картите установявам, че е само 3-4 километра. В един момен заради облака, в който се движехме и прекрасния освежаващ дъжд, сигурно сме постигнали някаква невероятна скорост от около един километър в час.

Движихме се по зимната маркировка между двата върха, на които опира кончето. Тук трябва да отбележа, че Старопланинското конче въобще не изглежда като Пиринското, ами се движихме по наклонена на север поляна. Реших да се приближа към ръба, за да видя дали и от другата страна не беше така. Там обаче, стръмно се спускаха скали и реших, че повече няма да се приближавам до ръба при тази буквално никаква видимост.

Стигайки до западният връх, който се казва Братаница, установих че не мога да намеря пътеката. Имаше много клек, който всеки беше заобикалял както му дойде и нямаше видими следи. Повъртяхме се още някакво време и се върнахме до последния кол, който бяхме намерили.

Андон остана до него, за да може да ме насочи накъде да се върна, а аз започнах да обикалям и да търся следващият. Никакъв успех. Все едно не съществуваше. Викнах и Андон отвърна насочвайки ме обратно.

Обсъдихме какво да правим, но като цяло нямахме много избор и решихме да спим между клековете. Избрахме си така местата, че клековете ни правеха завет и се заехме със разпъването на спалните чували.

Андон си постла шалте, дори посъблече част от дрехите си и заедно с раницата ги напъха при него в чувала. При мен ситуацията беше напълно различна. Шалте нямах, тъй че метнах чувала направо върху земята и се напъхах вътре с всички дрехи, и дори с якето. Моят чувал беше може би на поне 20 години, и нямаше друг начин да се опитам да се стопля. Интересното е, че и до днес го използваме.

Бях си събул обувките и ги оставих наблизо, същото беше направил и Андон. Започна едно голямо зъзнене от моя страна, което всячески се опитвах да подтисна. Тогава се сетих, че имам ракия, която до момента не бях отворил. Андон, който по принцип почти не пие, също изяви желание и след малко от чувал в чувал започна да се подава бутилчица.

Дълбоко се съмнявам, че ракията ме е стоплила, но пък ми помогна да заспя. Бях насъбрал толкова умора, че спах почти непробудно въпреки студа и дъжда, който продължаваше да вали.

Сутринта ни посрещна с ясно, слънчево и спокойно време – явно беше поизтрезняло и беше изоставило скандалджийските си настроения от снощи. Гледката беше велоколепна – все пак се намирахме на 1992 метра надморска височина.

Измъкнах се от подгизналия ми чувал и посегнах за обувките си. Обърнах ги една по една, защото бяха пълни с вода. Все едно, че изсипвах вода от кофа. Дъждът се беше постарал, да направи от тях малки, миризливи аквариуми. Нямах много варианти, затова прерових раницата ми и нейде от дълбините ѝ, изплуваха две празни найлонови торбички. Опаковах краката си в тях и сложих обувките.

Андон за разлика от мен беше спал в ултра-мега-гига хайтек спалният си чувал и при него липсваше излъчването на мокра кокошка, което бях придобил. Единственият му проблем беше с обувките, които също приличаха на малки аквариуми.

Прибрахме си багажа и потеглихме. Вече нямаше никакъв смисъл да продължаваме към хижата, защото докато стигнем нямаше да намерим никой. Освен това с мокри обувки нямаше да е най-приятното изживяване.

Продължихме на запад, докато намерим пътека, която да се спуска към подбалканския път, минавайки покрай заветния кол то зимната маркировка, който не бях открил предната вечер. Беше си точно където трябва да е, но снощи явно беше ходил на дискотека, защото съм сигурен, че съм бил точно до него.

Открихме пътека след около 500 метра и поехме към цивилизацията. Още след първите 100 метра спускане, се наложи да разкарам найлоновите торбички, с които се пързалях в обувките ми като на лед. Без тях имах чувството, че съм си потопил краката в Арда – мокро е, но не от приятното, топло мокро на лятното море.

Слънцето компенсираше това усещане, но скоро се лишихме от него, защото пътеката се превърна в черен път, движещ се покрай рекичка в гора. Най-неприятното беше, че на много места, стичащата се от билото вода, беше избрала да тече по пътя, а не в близкото дере. Калта до ушите и течащата вода не помогнаха по никакъв начин на мокрите ми обувки.

Скоро мъчението свърши и излезнахме на побалканския път, точно до разклона за Копривщица. Преди да се заемем със стопирането, свалих обувките и чорапите, и поизмих краката си с бутилка вода, която носех. Нахлузих чифт сухи чорапи и сложих чехлите си. Предполагам, че всеки от вас е имал вкъщи такива все някога. Платнени чехли, със синьо-черно каре. Най-вероятно изглеждах като избягал от лудница, но пък бях сух и доволен, че разкарах аквариумите.

Не след дълго ни спря кола за Карлово. Седнах отпред и заразправях на шофьора за премеждията ни. Обяснявах му нещо за раницата ми, която бях метнал в краката си и погледна му попадна на чехлите ми.

– Майко мила! – облещи се той – Ти с тия чехли ли си ходил на Стара планина?

– Е, не! – засмях се от сърце на предположението му. – преди малко ги сложих, защото обувките са вир-вода.

Продължихме с обсъждане на модните тенденции, свързани с чехлите за автостоп. Съгласихме се, че съм тотално в крак с модата и слезнахме в Карлово.

С още една кола се добрахме до Баня, където нещата закучиха много сериозно. Движение имаше, но просто никой не спираше. След дълго чакане, спряха познати на Андон, които обаче имаха само едно място. Тъй като Андон се прибираше в Пловдив, а мен ме чаках още 150 километра след това, той ми предложи аз да се кача с тях до Пловдив. Съгласих се, защото времето беше напреднало и потеглихме.

Чухме се с Андон на следващият ден и той разказа, че прибирането му е било трудно, но е стигнал все пак. Тогава много се чудих какво не му беше наред на стопа там, но сега се сещам, че беше неделя, а неделите понякога са много криви за стоп. Всички коли, които минават са пълни с хора прибиращи се от родните села. Вяко празно място в колите е заето от яйца, буркани и щайги със зеленчуци. Качването на стопаджия в такива моменти, дори и да имаш желание, граничи с невъзможното.

Помолих да ме закарат направо на изхода за Асеновград, където дори и да не тръгне стопа, можех да се кача на рейс за Кърджали. От там мисля, че хванах един от последните кърджалийски автобуси, който беше в 17:00 или 18:00 часа.

Пътуването с домашните чехли, създава уют и предизвиква усмивки почти навсякъде, където влезнете. Същото беше и в автобуса, и в кафето на почивката в Паничково, и на автогарата в Кърджали.

Всъщност сещам се една история свързана с почивката на Паничково. След като започнах да пътувам на стоп, съм ползвал автобуса Пловдив-Крумовград 3 или 4 пъти за общо 10-12 години. При едното пътуване бях седнал на седалките зад шофьора, който в град с размерите на Крумовград почти всички познаваха. На съседната седалка, седеше негов приятел, с който през целият път си говореха. Направихме почивка на Паничково, по някое време всички се качихме обратно в рейса и потеглихме. Те двамата продължиха разговора си, но след 2-3 километра шофьора възкликна:

– Ей, мамка му!

– Какво стана?

– Забравихме Ленчето на Паничково! – възкликна той и във следващата секунда рязко смени тона, очевидно вече успокоил се – Ама тя е приятелка, няма да се сърди.

Мисля, че не е нужно да добавям, че не се върнахме да я вземем.

В Кърджали бях толкова късно, че нямаше никакъв транспорт, с който да продължа, а за стоп да не говорим. Намерих някакъв уличен телефон и се обадих на баща ми, който буквално долетя до Кърджали за под 30 минути. Избъзика ме нещо в стил, че само истинските планинари имат чехли на синьо-черно каре и потеглихме към Крумовград.

В последствие, около средата на годината, настъпи финансов обрат, защото брат ми имаше нужда от помощник в сервиза му. Вече работех постоянно там от поне 1-2 месеца, когато настъпи 10 Август. Датата не е нещо особено, но за мен беше важна, защото трябваше да потегля към Камен бряг за затъмнението на следващият ден.

Сутринта започнахме работа рано, защото имахме да качваме двигател след основен ремонт, което няма как да се свърши от един човек. Успяхме да се справим със задачата до към обяд и брат ми ме закара до разклона за гара Яна. Всички налични пари бяха вкарани в ремонта, а клиентът щеше да плати на следващия ден. Хубавото беше, че си бяхме взели 2-3 буркана с ядене в сервиза и се разбрахме да ги взема с мен за из път. Лошото беше, че ги забравих.

И така се оказах махайки на стопа с тениска на Металика и задължителната, за носещият такава тениска по онова време, дълга коса. Дънките ми бяха прилично изпокъсани от носене, тъй че поне имаше проветрение. На гърба си имах стара туристическа раница, в която имаше само един суитчър на Нирвана, резервни тениски и гащи, и чифт бански. В допълнение към тази богата екипировка имах и 3 лева в джоба.

Разбира се, тогава деноминацията все още не беше минала, та всъщност бяха 3000 лева, но за по-лесно четене, ще махна трите нули.

С няколко прехвърляния стигнах до разклона Ловеч-Троян и нещата се закучиха. Не знам дали някой от вас е стопирал там, но по това време мантинелата беше осеяна с надписи. Основно можеше да се открие тънката нотка на отчаянието, издраскана върху боята. Избрах си едно по-свободно местенце и добавих име, дата, и от къде съм, според установеният вече формат.

Години по-късно, със Светлето снимахме колкото можахме от надписите, които бяха все още четими и ги публикувахме в StopBG. С течение на годините и промените по сайта, за жалост мисля, че са напълно загубени. А имаше много добри попадения, които вече ми убягват.

Не помня колко точно време съм чакал на разклона, но със сигурност беше повече от един час. Това беше и причината да съм изключително щастлив, когато една кола ми спри и то директно за Варна.

В колата вече имаше четирима човека, като на задната седалка седяха момче и момиче, също качени на стоп. Пътуването с тях потръгна много добре, изпълнено с доста приятни разговори.

Някъде след Търново, настигнахме някаква кола и тъй като се движехме доста по-бързо от нея, я изпреварихме. По същата причина ние бяхме изпреварвани в същият момент от друга кола. Моментално ни освиркаха, а в допълнение шофьора и пътниците от другата кола се почукваха по главите, намеквайки, за евентуалната липса на сиво вещество у шофьорката ни. Добре, че пътят беше достатъчно широк, та имаше как да събере едновременно трите автомобила. Разминахме се, без щети за никоя от колите.

Бяхме изпреварени, докато изпреварвахме и нещата си продължиха по нормалния начин. Разбира се спътника на шофьорката не пропусна да и обясни надълго и нашироко, че огледалата са за да се гледат. След някакво време на нея и писна и се смениха.

Причината да запомня тази случка от въпросното пътуване е, че малко по-късно той започна изпреварване и историята се повтори 1:1 като дори колата, която в този момент ни изпреварваше беше същата – явно бяха спирали да зареждат, или нещо такова. След това вече не се заяждаха за шофирането.

Вече се стъмваше и спряхме на крайпътно заведение за почивка. Не бях ял нищо през целия ден. Застанах пред прозорчето на будката и се загледах в цените. Сандвич – 1 лв. Бира – 1.20 лв. Бирата надделя. Върнах се при останалите, седнали на една от масите с отворена бира в ръка и широка усмивка.

– А бе ти нали не беше ял днес нищо. Защо не си взе един сандвич? – попитаха ме учудени, след като по време на пътуването многократно се наслаждаваха на къркорещите арии на празните ми черва.

– Ем … Да, ама по ми се пиеше бира – отговорих, затвърждавайки старата максима, че по е повече от най.

Стовариха ме на центъра на непознатият тогава за мен град Варна, за който имах само смътни спомени от летуванията през детските ми години. Градът беше пълен с хора, между които забелязах голяма група мои връстници, насочила се към Морската градина с две китари. Бързо съобразих, че по-добре след тях, отколкото да вися сам на тротоара.

Запознахме се и се настанихме на една полянка, посвириха и по някое време едната китара се оказа в ръцете ми. Свирих и пях до изгрев слънце, като от едно време нататък бях единственият буден на поляната.

Сутринта ги оставих да си доспиват и реших, че имам нужда от храна. Намерих някакво денонощно магазинче, което имаше малко отворено прозорче на врата, през което се извършваха нощните продажби.

– Извинете!

– Да, какво ще искаш?

– Ами да ми кажете, колко ще ми струва един хляб и две наденици?

– Един лев – беше отговора след като претегли надениците.

Сега за толкова дори и хляб трудно можеш да си купиш. Предоволен от цената се разделих с още един лев и след малко вече тъпчех в устата си половин наденица, и част от хляба. Можех спокойно да изям и двете, заедно с целия хляб. Прецених, че не се знае, кога ще мога да се сдобия с друга храна, и по-добре да съм по-пестелив. В интерес на истината изкарах два дни с надениците и хляба.

Позаситен от късата закуска, се натъкнах отново на компанията от снощи. Бяха си наели микробус, който да ги закара на някакво техно парти на шабленския фар и предложиха да се кача с тях ако искам. Исках. Даже много.

В буса заспах безславно и се събудих малко след Каварна. Оставиха ме до входа на техно фестивала. Тъй като главният път заобикаляше Камен бряг, сега трябваше да се върна няколко километра по крайбрежния път. За пръв път бях в този район и гледките бяха много впечатляващи. Качи ме кола, която ме остави в сърцето на най-голямото хипарско сборище, което съм виждал в България.

Ако сте ходили в Камен бряг, знаете колко е обширно платото. Сега си представете, че между селото и морето има огромен фестивал, палатки, автобуси, коли, мотори. Нямаше празно място.

Затъмнението започна да променя леко светлината. Апогея му щеше да е някъде след 14:00 часа, но засега луната препречваше само малък ъгъл от него. Всички, с които се заговарях ми показваха “уредите” с които гледаха затъмнението. Имаше всичко, което може да се сети човек. Опушени стъкла. Различни видове очила. Телескопи със специални филтри. И разбира се един супер захилен чичо, с бутилка ракия в едната ръка и с маска за заваряване в другата. Помолих да я пробвам и мога да кажа, че беше много яко!

Доста хора бяха с еднакви картонени очила, които се оказа, че вървели подарък към днешния брой на Труд или 24 часа. Открих в тълпата, някакъв човек, който ги продаваше и с последните ми 80 стотинки си купих вестник с чифт очила. Дотук бях с парите, но дали прихванал от еуфорията на тълпата около мен или от нещо друго, не ми пукаше, че оставам без никакви пари.

Докато се разхождах из тълпата, попаднах на компания, която беше насядала на земята в кръг с две китари. Познавах 2-3 човека от компанията и спрях при тях. Огледах се, но видях, че тъй като са седнали, никой не ги слушаше.

Започваше същинската част на затъмнението и реших, че трябва да се намеся. Звучи доста високопарно, но тогава наистина го чувствах така. Трябваше да има музика, която да събере повече хора, а не десетината човека седнали на земята.

Поисках едната китара, преметнах колана и през рамо и се изправих. Започнах с нещо тематично за момента – Нека бъде светлина на Подуене. Трябва да спомена, че мога да пея доста силно и тогава бая се постарах. След малко вече бяхме наобиколени от още хора. Свърших песента и Реми беше хванал втората китара, а някой ми подаваше бутилка ракия. Не отказах.

Нямам спомен за следващите песни, но помня, че успях да изсвиря поне още 3-4 песни свързани със слънца, луни и светлина. Слънцето беше наполовина, а хората около нас ставаха все повече. Всеки път, щом свършех песен, имаше бутилка с ракия, която ми бе подавана отнякъде.

Бях затворил очи и изпънал глава към небето пеейки някаква песен. Отворих очи и се огледах. Бяхме събрали над 100 човека около нас и всички пееха и подскачаха. Завъртях глава и се вцепених, защото се оказа, че една камера ме снима от две педи разстояние. В последствие се оказа, че са от варненска кабелна телевизия, чийто материал за затъмнението по-късно беше излъчен и по Ефир 2. Следващите няколко месеца всички познати и роднини се заизреждаха да ми обясняват как са ме гледали по телевизията.

След много години заедно с няколко приятели имахме участие в предаването Споко по БТВ, свързано с пътуването на стоп. Докато си говорихме със сценаристката (или може би беше режисьорка – не помня) разбрах, че всъщност е била в екипа снимал въпросният репортаж на затъмнението. Благодарение на нея успях да гледам видеото 9-10 години по-късно.

Настана вечер и месец изгря! Или по-точно настана затъмнението и докато слънцето беше само един тънък пръстен от слънчеви изригвания, по хоризонта изгряха звезди. Хората закрещяха, завиха кучета и след малко всичко свърши. Все едно бяха обявили края на програмата – всеки се зае с някакви явно по-интересни неща.

Не мога да не спомена, че тогава БНТ бяха направили голям гаф, защото бяха обявили, че ще предават наживо затъмнението, а хората гледаха по телевизията само черен екран. В един изтекъл в публичното пространство след време разговор, стана ясно, че не са им позволили да снимат, за да не прецакат скъпата техника.

Аз имах други наблюдения по въпроса. Близо до ръба на скалите беше разположена камера на БНТ, която очевидно нямаш как да снима, защото операторът гледаше през ръба на няколко метра от нея. Всъщност той не беше единственият, който гледаше натам, защото на една голяма скала на няколко метра от брега, имаше двойка, която се плющеше под затъмнението без да им пука от може би стотиците хора, които ги зяпаха. А зрителите гледаха черен екран. Можеха поне тия двамата да дават.

Не съм сигурен колко ракия бях изпил, но реших, че ще изтрезнявам като се къпя в морето. По-голяма глупост не можех да направя. В Камен бряг няма плаж. Къпеш се между скалите, като става прилично дълбоко за няколко метра. Аз мога да плувам само кучешката, а в момента и това не можех. Не знам как излязох жив от водата. Опитите ми да се удавя не бяха успешни, но пък бяха поне 4-5.

Остатъка от деня прекарах в пиене, свирене и излежаване по платото. Хората чувствително намаляха, а и доста от автобусите и колите си заминаха. Вечерта прекарах до вечното огънче, заедно с още 10-12 човека, от които познавах само едно момиче от пирамидата на Баба Яга в София.

Заприказвахме се с някаква девойка, която по-късно заяви, че трябва да си намери палатката, но ѝ е много студено, а дрехите и са там.

– Дали ще можеш да ми дадеш суитчъра ти, като си намеря палатката ще ти го донеса?

– Няма проблем – отговорих без да се замисля. А трябваше.

Остатъка от нощта прекарах зъзнейки по тениска. Легнах да спя до огънчето, като се завъртях така, че да ми топли бъбреците. През цялата нощ някой ми подръпваше тениската, защото кръста ми се оголвал.

Събудих се от смеха на две пиянки, които цяла нощ не бяха спрели да приказват глупости и да пият. Освен това и се бяха записвали, и сега се смееха на записите. До мен седеше познатата ми от София, която явно не беше разбрала, кой лежи на земята до нея.

– А бе Роши, ти ли си бил бе!

– Ми да – отговорих с усмивка.

– Цяла нощ ти подръпвах тениската, че ти се оголваше кръста и се псувах, че помагам на някакъв непознат човек.

Посмяхме се заедно на репликата ѝ. После се смяхме на глупостите, които бяха записали двамата типа до огъня. Единият се опита да си запали цигара, но изтърва запалката и тя падна във вечния огън. Без да се поколебае и секунда, той люсна една чаша с бира или нещо подобно отгоре му и го загаси. Взе запалката, запали си цигарата и след това запали и огънчето.

Слънцето се беше показало преди малко и още беше доста хладно, а и аз бях бая измръзнал през нощта. Тръгнах между палатките, като поглеждах всяка, която беше отворена и след 15-ина минути късмета ми се усмихна. Въпросната девойка от снощи спеше върху шалте, в палатка, с огромен спален чувал и моят суитчър. Най-безцеремонно я събудих.

– Ти явно си си намерила палатката?

– Ами да.

– Да беше ми върнала суитчъра поне или да беше предложила да спя в палатката. Цяла нощ съм зъзнал по тениска до огънчето.

След малко, вече по-облечен, се бях постоплил и започнах да обмислям връщането ми към София.

С раницата на гърба се насочих към пътя, за да си хващам стопа. Минавайки по една от уличките срещнах Енджи, който беше може би 40 или 50 годишен хипар. Бяхме се запознали предния ден докато свирех на затъмнението.

– Рошииии! – ме пресрещна той с огромна усмивка. – Накъде?

– Към стопа и София.

– А, не! Първо ще изпиеш с мен една бутилка мента.

– Ама аз нямам никакви пари вече.

– За това не се притеснявай.

Взехме бутилка мента и седнахме, пред единственият тогава магазин в Камен бряг, на раздумка. Беше все едно си застанал на Орлов мост или на Попа. Всички отиваха до магазина, кой за бира или водка, кой за ядене.

Бутилката мента си отиде незабелязано, а след толкова хора, с които си говорихме за техните планове, вече не бях толкова сигурен дали посоката на стопа ми е точно София. Всички се бяха запътили я към Созопол, я към Варвара, а и за къде ли не другаде.

– Енджи, благодаря за ментата и ще се видим пак. Аз изчезвам.

– Приятен стоп към София.

– А бе май няма да е натам, ами ще хвана първо на Юг.

– Успех тогава.

На пътя пред магазина, вече се бяха наредили много стопаджии и аз закрачих с идеята да се наредя някъде отзад. Пусти навици, докато ходех вдигнах ръка и една кола спря до мен, предизвиквайки недоволни погледи у чакащите групички. Истината е, че колата ми спря, защото бях сам, а всички други бяха по двама-трима човека.

Закараха ме директно до Варна, което тогава не оцених, но след години, стопирайки отново в този регион, разбрах колко нерви и време са ми спестили. Компанията в колата беше приятна, усмихнати хора на около 40+ години, с които разговора вървеше изключително леко.

Във Варна ме оставиха преди Аспаруховия мост. Реших, че няма да го пресичам и помахах в началото му. Качи ме кола, която отиваше до Аспарухово и ме оставиха на другия край на моста. Там направо беше Ад. Колоната от стопаджии беше безкрайна.

Старо неписано правило е, че ако на стопа вече има хора, трябва да застанеш след тях. И аз закрачих. Познавах малка част от стопаджиите, но на няколко пъти се спирах, за да се видя с разни приятели. Отне ми около час, за да подмина всички чакащи и стигнах до Капката – известна чешмичка на 3 км и нещо след края на моста, която тогава открих за пръв път.

Реших, че ще махам там, защото нямаше смисъл да ходя по-далеч, а и явно спираха доста коли и камиони заради чешмата. Подмина ме камион ГАЗ, от каросерията на който ми махаха доста познати лица, натоварени като дини. Следващият ГАЗ спря. Метнах се в каросерията и се оказах заедно с още десетина стопаджии, които той беше натоварил преди това.

Ако не сте пътували в каросерия на камион, трябва да знаете, че е много приятно. В общи линии прилича на возенето в кабриолет, само дето е камион и е още по-яко.

Камионът ни стовари в Старо Оряхово, а както се оказа, явно са били няколко камиона със стопаджии. Старо Оряхово беше заприличало на изхода на Варна. С доста приповдигнато настроение от возенето в каросерията, отново закрачих за да се наредя. Едва бях минал 100-200 метра и до мен спря кола и отвори вратата.

– Ей момче, качвай се. – ме подкани познат глас.

Беше същата кола, която преди това ме вози до Варна. Свършили си работата и продължили за Бургас. Доста мъка ми спестиха. Бургас вече им беше крайна дестинация, въпреки се доста се побъзикахме, как след 2 дни докато си вървя, по някой път нейде в Родопите примерно, една кола ще спре и ще отвори врата, подканяйки ме да се качвам.

Оставиха ме на изхода за Созопол, където имаше не повече от десетина човека на стопа. Нищо работа. Ще ни качат за нула време. Всъщност нямах никакъв конкретен план, а по-скоро бях решил, че ще видя докъде ще мога да стигна.

Докато чаках на изхода на Бургас, реших че ще се пробвам да стигна до Китен. Със още 2 или 3 коли успях да стигна там около 23:00 часа. В последната кола бяхме шофьорът и четирима миризливи стопаджии. Въпреки вече студения нощен въздух навън, шофьорът отваряше прозореца от време на време, че не се дишаше.

И ето ме в Китен. Никой не знае, за какъв дявол ми трябваше да ходя там. За човек с раница на гърба, търсещ малко хипарийка, това е едно от най-скучните места по черноморието ни. Но две години по-рано бях ходил там с приятел от Крумовград и имах много добри спомени.

Помотах се по улиците, пълни с хора насочили се към дискотеките покрай плажа. Честно да си кажа, нямам спомен къде спах, но на сутринта първата ми работа беше да се махна от там.

Чудих се накъде да потегля и реших, че ще е отново на Юг. Реших да видя Варвара, за която предния ден толкова ми бяха говорили някакви хора. Очаквах, че ще намеря място пълно с хора с раници, палатки, китари и други подобни. Намерих малко тихо селце, в чиято единствена отворена кръчма седяха на една маса две приятелки.

– Ей, Роши! От къде така идваш.

– Камен бряг. Бях за затъмнението.

– А! Ми то и ние. Снощи пристигнахме. Искаш ли рибена чорба, че няма кой да я дояде?

Разбира се, че исках. Последните остатъци от надениците и хляба бяха изчезнали предния ден. Изядох рибената чорба и предложения ми хляб. Прекарах още около час с тях на приятна раздумка и отново на път.

Този път реших да пробвам Созопол. Беше около обяд и имаше доволно много време за да стигна. Някак се добрах до Царево. А от Царево до Китен имах един от най-запомнящите се стопове.

Спря ми Citroen BX.

– Здравейте, за Созопол пътувам.

– Качвай се момче, ще те закарам до Китен. – ми бе отговорено.

Настаних се, потеглихме и той добави:

– Ти от къде идваш?

– Ами от Варвара, но вчера бях в Камен бряг за затъмнението.

– Ех, мамка му! А ние с баджанака се напихме в Созопол и не можахме да отидем до там. – ми бе обяснено – А яко ли беше?

– Много яко!

– Ех мамка му! А ние с баджанака се напихме в Созопол и не можахме да отидем. А много хора ли имаше?

– Страшно много! Имаше автобуси дори, а хората бяха като на някакъв голям фестивал. Китари, пеене. А бе, много як купон.

– Ех мамка му! А ние с баджанака се напихме в Созопол и не можахме да отидем. – отново се затюхка той и добави – А тая кола знаеш ли на кой е?

– Ами предполагам, че на баджанака ти. – отвърнах му през смях, защото вече усещах, че иска да се похвали с баджанака си.

– Да бе! Как позна? – и без да изчака отговора ми добави – А знаеш ли кой ми е баджанак?

– Ами не знам, но предполагам, че сега ще разбера.

– Точно така! Коцето Калки ми е баджанак. – и за да е сигурен, че знам какво са правили на 10-и вечерта добави – Ама много тъпо, че се напихме с него и не можахме да дойдем и ние на Камен бряг.

Малко по-късно ме остави на разклона за Китен, за да ходи да пият с баджанака му.

Тук ще се наложи да се пренесем напред в бъдещето, мисля, че годината е 2002, но не съм напълно сигурен. Историята за точно този стоп, я бях разказвал сигурно стотици пъти на разни хора. Светлето, с която махахме на изхода на Бургас, пътувайки за Пловдив, я знаеше наизуст. След малко ни спря кола. Citroen BX.

– Здравейте, пътуваме за Пловдив.

– Качвайте се, аз съм по Подбалканския, че отивам към Габрово, но ще ви закарам поне до Сливен.

Качихме се и още не бях сложил колана си, когато чух познат въпрос:

– Тая кола, знаеш ли на кой е?

На задната седалка, Светлето се засмя свързала всички нишки, а аз усещайки, че няма начин да греша отговорих без да се замислям:

– На Коцето Калки.

– А стига бе! Ти от къде знаеш? – втрещи се баджанака на Коцето.

Разказах му историята, а Светлето му обясни, че се е засмяла, защото я знае наизуст и е била сигурна, какъв ще е отговорът.

Нека сега се пренесем още по-напред във времето. Този път годината е 2014 или 2013. Пия с приятели в RockIt в София. И в помещението влиза и сяда на съседната маса Коцето Калки. Сами разбирате, че не се сдържах.

– Здрасти.

– Здравей.

– Аз съм Ростислав, и сега ще ти задам един доста странен въпрос. – срещу мен имах човек, който ми се усмихваше, явно свикнал да се усмихва, докато говори с някой, но очите му издаваха тоталното му недоумение. – Ти къде си бил по време на затъмнението 99-та година?

– Ъъаааъъ! Ами не помня. – бях успял дотолкова да го шашна с въпроса си, че недоумението измести усмивката му.

– Добре. Нека започна от другаде. Имал ли си Citroen BX, който след това да си подарил на баджанака си?

– Ами няколко BX-а имах, и да, единия го подарих на баджанака.

– А с тоя баджанак, да сте искали да ходите на Камен бряг за затъмнението, но да не сте успели, защото сте се напили в Созопол?

– Да ти кажа не помня, но май имаше нещо такова.

Разкарах му цялата история със стопа от Царево до Китен, както и следващия стоп от Бургас до Сливен, посмяхме се заедно, пихме по едно, благодарих му за отделеното време и му пожелах приятна вечер. Една история беше напълно потвърдена.

Та, да се върнем на стопа към Созопол, 1999 година. След като баджанака на Коцето ме остави на разклона, ме качи един от най-притеснителните шофьори, при които съм се возил. Колата беше Голф двойка 1.8. Имахме такава на поддръжка и мога да кажа, че това нещо можеше да лети. Шофьорът явно беше съгласен с това твърдение, но начинът по който използваше колата ми изправи косите. Буквално.

Качих се и колата вече летеше по пътя. Забелязах, че шумът на двигателя, при превключване на скоростите е оглушителен и се загледах в шофьора. Всъщност той използваше само два от педалите. Десният му крак беше натиснал педала на газта до долу и не го пускаше, сякаш беше настъпил мина и чакаше да дойдат сапьорите. А другият му крак натискаше педала на съединителя, когато трябваше да превключи скорост, а също и ако трябваше да намали скоростта. Спирачката явно беше излишна.

На места се движехме със над 150, а на отсечка Приморско – Дюни, имах чувството, че тия от Фолксваген са сложили 2-3 дръжки по-малко отколкото ми трябваха. Стигнах удивително бързо до Созопол и като слязох бях сигурен, че живея втори живот.

Созопол беше приятно жив. Помотах се малко следвайки тълпите от хора, докато не реших да мина през плажа. Следващите дни, ходенето на плажа беше по програма. Намирах място, където да оставя раницата и дрехите си. Влизах във водата и плувах, колкото мога. Когато изляза, за да не изгоря, направо се обличах и отивах в парка на сянка. В резултат, след няколко дни тениската и особено дънките ми бяха покрити със сериозен слой сол.

Пари нямах никакви, храна също. Същата вечер се запознах с една компания, която ме приюти за една нощ на пода в квартирата им и прекарах с тях част от следващия ден. Помня, че имаше един тип от въпросната компания, с който доплувахме до средата на залива на централния плаж и след това пяхме Pearl Jam и други подобни.

Следващата вечер прекарах на една от пейките в парка. Събудих се може би към 3 часа защото ми стана много студено и седнах на пейката, чудейки се, какво да правя.

След малко от някъде се появи добре изглеждаща мадама с къса пола и с около 10-ина години по-голяма от мен.

– Здрасти. – поздрави ме тя, сядайки до мен.

– Здравей.

– А бе извинявай, че те занимавам, ама да ти се намира спринцовка? – застреля ме тя с най-неочаквания за мен въпрос.

– Ами не. Аз освен алкохол, друго нищо не употребявам.

– Де да бях и аз така. А ей на – работя в офиса на голяма фирма, заплатата ми е много добра и какво от това, като всичките пари ги давам за тия боклуци. А да знаеш от къде мога да намеря спринцовка?

– Ами по-нагоре имаше две аптеки, предполагам, че в някоя от тях ще има. Ако искаш мога да дойда с теб и без това не мога да спя, че стана студено.

Аптеките бяха затворени и се насочихме към поликлиниката в стария град, която имаше денонощна спешна помощ. Тя седя вътре поне 15 минути, защото дежурният лекар решил да и чете морал. Върнахме се в парка, където тя си приготви дозата и след като напълни спринцовката, започна да си търси вена.

Аз седях в другия край на пейката и се чувствах много странно. Всъщност за пръв и последен път виждах някой да се опитва да си бие хероин пред мен. Не съм сигурен, че беше хероин, но от филмите, които съм гледал останах с такова впечатление. Същевременно въпросната мадама изглеждаше сякаш животът и е в пъти по-добър от моя в момента. Някак си главата ми не го побираше, защо ще искаш да си тровиш организма така. Но си давах сметка, че няма как да съм научил нещо за живота ѝ от един час прекаран в търсене на спринцовка.

Вена така и не откри. Сякаш всичките бяха решили, че днес не им се занимава и се бяха скрили. Тя видя, че няма да се получи, а и иглата на спринцовката ѝ се спече. Благодари ми, че съм и правил компания и си замина, както и се беше появила.

Докато обикаляхме бях забелязал, че има много бирени бутилки в парка и реших да пробвам да върна няколко в денонощния магазин отсреща. В следващите няколко дни, благодарение на връщането на бутилките, всяка сутрин закусвах банички с 2 кисели млека, а за обяд и вечеря си взимах хляб с кремвирши или наденица. Имаше и пари за бира или за партия водка или мента с някой познат. А познати не липсваха, както и китари. Въобще дните и вечерите бяха с доста плътна програма.

Мисля, че на третия ден срещнах една компания от София, с които се познавахме отново от пирамидката на Баба Яга. Тръгнахме към Пощата, където имаха уговорка с останалите им познати да се чакат. Подпряхме се отпред и си заразправяхме кой как се е добрал от Камен бряг и Шабла до Созопол.

След малко Глиги, който беше изчезнал нанякъде се появи с пластмасова чашка със скаридки и ни предложи да си вземем ако искаме. Никой не отказа и когато свършиха, той пак изчезна нанякъде. След пет минути Глиги отново се приближи, този път дъвчейки сандвич.

– Някой иска ли?

– Аз май няма да ти откажа – се обадих аз, а след това се дочуха и още 1-2 положителни отговора, последвани от дъвчене.

– Глиги, ти нали нямаше пари бе?

– Ми нямам.

– Ами тия скариди и тоя сандвич от къде са?

– Ми от кофата, някакви тъпаци ги бяха хвърлили. – отвърна той през смях.

Нищо си му нямаше на сандвича. Изядохме го без да ни мигне окото.

Вечерта прекарахме на Райския плаж, където тогава нямаше нищо, а в днешни дни има някакъв мутренски комплекс. Поспах с гръб към огъня и преди да е изгряло слънцето се върнах до парка, за да събера и върна бутилки.

Имах чувството, че така мога да изкарам цял месец в Созопол. За жалост се оказа, че не съм прав, защото няколко дни по-късно вече не бях единственият, който събираше бутилки в парка. Приходите рязко спаднаха и реших да се прибирам към София.

Попътно останах за една вечер в Бургас на гости на моя позната. Пообиколихме града и вечерта седнахме да пием в квартирата, разположена на пети или шести етаж, заедно със съквартирантката ѝ. Датата беше 16-и и след няколко часа щеше да настъпи 17-и Август 1999 година.

Легнахме да спим и към 3 часа бях събуден от двете, които се бяха навели над мен, разтърсваха ме и ми крещяха:

– Събуди се! Земетресение!

Огледах стаята неразбиращо и видях как полилеят се удряше в тавана като обезумял. Гардеробът се разправяше със стената, с която явно имаха стара вражда, а двечките не спираха да крещят и да ме друсат.

Замислих се, че при толкова силно земетресение май няма смисъл да се опитваме да избягаме от сградата. Тя или ще издържи или няма. Прегърнах ги и ги дръпнах да легнат до мен, като ги успокоих доколкото бе възможно:

– Спокойно! След малко ще спре.

И разбира се, след малко земетресението спря и всички заспахме.

Връщането към София явно не е било интересно, защото нямам никакъв спомен за стопа. За сметка на това, помня колко бесен беше брат ми, че вместо за два дни, ме е нямало за 7. А за мен това пътуване остана един от най-ярките спомени, как отидох за 7 дни на море с 3 лева.

Настоящият разказ, ако си спомням правилно, се развива през 2009, в една слънчева неделя, някъде през топлите месеци на годината, между 14:00 и 16:00 часа. Последното е особено важно.

Вися си аз на OMV-то на изхода на Пловдив за София, на кръстовището на Васил Априлов и Дунав, и си махам. Смело и безотговорно, тъй да се каже. Нямам точен спомен, но мисля, че не чаках дълго и една кола спря. Опел Кадет комби от средата на 90-те, управляван от около 50-годишен чичо.

– Здравейте! За София? – попитах шофьора след като отворих пътническата врата.

– Да.

– Благодаря! – добавих, качвайки се.

Сложих си колана. Поогледах се и подкарах обичайните теми за започване на разговор докато си на стоп.

– Гледам колата е със софийска регистрация? – започнах да опипвам почвата отдалеко.

– Да.

– А в Пловдив по работа ли?

– Да.

Тук трябва да прекъсна, защото мисля, че всички ще се отегчат от последвалите мои въпроси. Аз се надявах да намерим поне някаква тема, с която да си направим пътуването по-приятно. Оказа се, че по-скоро участвам в разговор с полтъргайст, който почуква един път за “Да” и два пъти за “Не”.

Покрай стопа съм срещал много шофьори, с някои разговорът е тръгвал все едно сме се разделили в някой бар предната вечер. С други пък сме стигали до много тежки градивни спорове и обсъждания на всякакви теми. Имало е и хора, които, въпреки че са спрели да ме качат, през целия път са ме гледали така все едно съм масов убиец. И разбира се, имало е такива, които явно обичат да си мълчат по време на път, и качват по-скоро заради принципа.

Този шофьор беше от последните. Предадох се трудно и безславно. Нямах никакъв шанс да започна разговор, поради което щях да си пътувам, зяпайки през прозореца.

Слушахме БГ Радио, защото, както ми обясни в единственото по-дълго изречение спътникът ми, пускали само българска музика. Разбира се, сдържах коментара си, че по-скоро пускат най-некадърните български изпълнители, докато хората, които правят наистина стойностни неща, остават някъде в тоталния ъндърграунд. Все пак ме беше качил на стоп, а и това си е мое мнение.

За огромно негово съжаление някъде след Пазарджик БГ радио изчезна напълно от ефира, но се намери БНР Христо Ботев. Предполагам, че повечето от вас не са го слушали, освен ако не се е налагало, с безкрайните и лично за мен отегчаващи предавания за класика. Но, също така се е случвало да попадам на страхотни предавания с много добра музика, докато се опитвам да намеря каквото и да е радио, карайки колата по някой забутан път в планината или по магистралата в район, където няма нищо друго освен БНР.

Точно на такова предаване попаднахме и в настоящия случай. Музиката беше много добра за моя вкус, с доста сериозно наблягане на алтернативните неща от 90-те години. След всеки 2-3 песни водещият буквално се сцепваше да приказва глупости, предполагам ясно осъзнавайки, че е много вероятно да няма почти никакви слушатели.

Подминавайки разклона за Велинград и свършвайки поредната доза песни, се заслушах по-сериозно, тъй като бе обявено, че ще бъде разкрита тайна рецепта за “сиромашки таратор”. Инстинктивно погледнах към радиото, все едно ще мога да видя водещия, докато кълца краставици и копър. Разбира се, там имаше само цифрички с честотата на радиото.

Хвърлих поглед на шофьора, който караше с две ръце сложени на 60 градуса една от друга и каменна физиономия, завъртях се и отново се загледах в пейзажа, оставяйки на водещия да ме научи как да правя сиромашки таратор:

– Баба ми, доста често правеше този таратор, основно поради липса на пари. – започна разказът му – Основната причина да го наричаше сиромашки таратор е, че нямаше пари за кисело мляко. Ето защо тя го правеше само с вода.

Кимнах разбиращо. Като нямаш пари за мляко много явно, че ще направиш таратора само с вода. Макар че аз дори няма да си помисля да правя таратор. Че то на таратора най-яката част е точно киселото мляко. Оказа се, че всъщност рецептата тепърва започвала:

– Баба ми разбъркваше водата с оцет и сол. Взимаше една краставица и я нарязваше. Слагаше копър. Много копър. Чесън. Много чесън. А ако имахме орехи, натрошаваше няколко и от тях.

Разбира се, частта със многото чесън и многото копър направо ме вдъхновиха. Дори се усмихнах, представяйки си ако е с кисело мляко, колко ще е вкусен. Явно това е била и целта на водещия. Да свали гарда на слушателите и после да размаже мозъка им по прозореца. При това в 15:00 следобед, в прекрасна слънчева неделя.

– След това баба ми слагаша малко мъзга от пичката и три ситно нарязани пичи косъма.

Има голяма вероятност да сте реагирали, четейки горния ред, точно както и аз тогава. Нещо смешно в мен се опита да избухне и да изкочи през устата ми, която стискайки създадох звук подобен на кихане на дракон.

Завъртях се, за да мога да се убедя, че шофьорът ми е чул репликата и да се посмеем заедно, но ме очакваше изненада. Той беше от камък. Изглеждаше все едно има тапи в ушите или не разбира български. И не на последно място, физиономията му спокойно би прилепнала на лицето на Чък Норис или Арнолд.

Бързо съобразих, че ако пусна онова смешното да изскочи на бял свят има голяма вероятност да обидя шофьора ми, който може би не обичаше мръсни вицове, съдейки по държането му в момента. Завъртях се с лице към прозореца ми. Стиснах зъби и с много усилия успях да спра изригването, продължавайки да имитирам дракона.

– От този таратор, – продължи без никаква милост водещият – на дядо ми му ставаше мъжеството, и той ощастливяваше баба ми.

Защо! Защо трябва да слушам тия готини кретении в една кола с човек, който явно си е заключил чувството за хумор в мазето. От напъване да не се разсмея, рискувах да получа спазъм на белите дробове.

Погледнах към шофьора с надеждата, че вече ще е отключил мазето, но не. Завъртях се отново към прозореца и, с гърчене на лицето и много потиснат смях, се опитах да се поуспокоя.

– Това беше рецептата на баба ми за сиромашки таратор. – завърши водещият и пусна следващата песен.

Предполагам разбирате, че това с успокояването на смеха, не е лесна задача. На няколко пъти хвърлях бърз поглед към шофьора, но нямаше дори и следа от усмивка. След около две песни успях да си нормализирам донякъде дишането и продължих с важната задача – гледане през прозореца.

Започна третата песен. Изведнъж чух въпрос идващ от съседа ми:

– Какво от пичката?

Той загря! Сигурно е от хората, на които им трябва малко време, за да асимилират нещата. Погледнах го, готов да започнем да се смеем заедно, но не! Явно наистина това беше просто въпрос.

Отне ми поне 20 секунди за да спра, опитващият да изтече през ушите ми смях. Очите ми се напълниха със сълзи от тази нелека задача.

– Мъзга и два-три ситно нарязани косъма. – отговорих.

Чувствах се, като спринтьор, подпрял ръцете си на земята, готов в момента в който съседа му стартира, да го надбяга. Ако още малко задържах устата си принудително стисната, рискувах да счупя някой зъб. Вече усещах насладата от това да се отпуснеш и да се посмееш. Само трябва да изчакам шофьора да даде старта.

– Аха! – дочух от устата му.

Нищо! Дори ъгълчето на устата му не помръдна. Не откъсна поглед от пътя. Нищо бе, нищо!

Той не беше бавно загряващ. Може би беше прагматик. Имах чувството, че обсъжда със себе си, как да обясни рецептата на жена си, без тя да му откаже да я изпълни.

Вече се давех. Отново се обърнах към прозореца. На всеки 1-2 секунди нещо в гърдите ми се взривяваше и аз се гърчех опитвайки се да не го пусна навън. За щастие водещият продължи с не чак толкова брутални истории и малко по-късно вече дишах равномерно.

Влизайки в София се разбрахме да ме остави на Полиграфията, защото имах уговорка с Трифон в Борисова около слончето. Слязох от колата, пожелах “лек ден” и благодарих за возенето. Затворих вратата, той потегли, а аз влязох в подлеза. Ето тази акустика чаках.

Смехът ми кънтеше в подлеза като камбаните на Невски, прекъсван от моменти за бърсане на избилите сълзи. Докато обикалях из парка търсейки Трифон се късах от смях, очевидно предизвиквайки недоумение у хората, с които се разминавах. Ако успеех да се поуспокоя, в главата ми се появяваше сериозната физиономия на шофьора ми, докато му отговарям за мъзгата и космите, и всичко започваше отначало.

Намерих заветната пейка. Бяха насядали 3-4 човека, които ме гледаха неразбиращо. Отне ми около 20 минути, за да успея да им разкажа историята, тъй като всяка втора дума не се разбираше от смях, който продължавах да не мога да укротя.

Години по-късно, наша съквартирантка почука на вратата на стаята ни и, отваряйки я, каза:

– Ехо, хора! Направила съм таратор. Ако искате де, че малко сиромашки стана, че няма много краставица.

Оказа се, че е от малкото хора, на които не съм разказал историята. За да не се обиди на безумния смях, който предизвика, грешката беше поправена.

Случката е от 2005 година и е по туристическия маршрут Е8, но не по МТБ маршрута на Байкария, в отсечката от село Паничково до хижа Аида (Хасковски минерални бани). Няколко дни по-рано бяхме правили преход из Източни Родопи и трябваше да се прибера с колелото от Асеновград до Хасково. Реших, че е тъпо да се кача на автобуса за Хасково, все пак колело имам и огледах картата.

Оказа се, че има много удобен вариант от въпросното село Паничково, намиращо се на пътя Асеновград-Кърджали, през хижа Аида, Минерални бани (Хасково) и после по асвалта до самото Хасково. Метнах се на автобусчето в посока Кърджали до Паничково, където разтоварих колелото, поогледах го умно, даже много умно и потеглих.

Имах няколко километра по асвалта (все пак отивах към ‘Аскьо’о) на главния път, и после завивах към с. Йончево. Всичко точно: денят е готин, времето също!

Пускайки се към селото се чудих защо съм решил, че е много умно да потегля по маршрут, който ми е напълно неясен и освен това не съм се консултирал с картата, как горе-долу изглежда релефа, за да знам какво да търся. Около мен пътеки дето да се отделят от пътя – да искаш!

Все още се намирах в селото и поне можех да питам. Тук въпросче, там въпросче. Хората разправяха легенди, че преди време имало някакъв начин да се стигне до там, дето аз искам, ама от къде било:

– А бе, май беше ей там, по оня черния път покрай оная скала, ама после накъде беше. – гласяха повечето отговори.

След като имам отправна точка, пък bilo тя и само една скала, се насочих натам. Мярнах някаква изтъркана туристическа маркировка и разбрах, че съм поуцелил – доколко точно не се знае.

За сметка на това след 1-2 километра – вече бях разбрал, че трябва да се движа по този черен път – се появи някаква маркировка от пльосната върху камък боя. Дойде ми на ум, че както се е случвало и на други места, не е имало достатъчно пари и вместо да се възстановява цялата маркировка, са сложили само по една отбелязка, колкото да не се загубиш. Труд и време си е все пак.

Пътят се спусна нейде надолу. Камъни! Завой. Пак камъни! Дядо с каруца. Камъни! И без това не съм никакъв спускач, ама пък надолу ми е чак неестествено, та тия завойчета и камъни ме караха да слизам начесто от колелото.

Последва много готина част – пътека покрай рекичка в горичка. Комари. Мушици! МНОГО мушици! Адски МНОГО мушици! Станах PRO – каране с една ръка, докато с другата гониш мухи! В същото време удоволствието беше нечовешко: завойче, корен, 2 завойчета, бабунка, мостче тип “ПадналоДървоАйдеКолелотоНаРамо” и т.н. все в тоя стил. Ако не бяха и мухите!

Стигнах до място, където пътеката се разделяше и дори имаше табели “х.Аида” и “с.НеПомняКакСеКазваше”. Замислих се дали не е по-добре да продължа към селото и от там да си търся асвалтов маршрут. Не-е-е-е! Аз имам MTB, а не шосейка! Как така ще предавам религията!

Не ми харесваше как табелата за х.Аида сочи към някакво нанагорнище, но все пак … Има-няма 500 м. и пътеката се раздели. По-добре изглеждащата продължи направо, а от нея се отдели една част, в началото на която се виждаше … маркировка. При това от старата туристическа с две бели черти и в средата цвят, а не само петно боя! Няма съмнение – натам съм.

Покарах малко и се оказа, че тревата почна да става височка. Ще бутам. Побутах някакво време и … пътеката се изгуби между едни дървета. От тия малките широколистни дървенца с клонки опиращи се в земята, защото няма вече кой да заведе на паша там стадото с кози.

Няма да се връщам. То това ще е за малко. Все някъде пътеката ще продължи. Слизам аз от колелото и почвам да бутам на зиг-заг между дърветата. Е да де, ама само до едно време! После нямах как да бутам – много ниски станаха клоните.

Следващата част от прекосяването на тази горичка приличаше на тъп филм с Арнолд – промъкване под клоните с раница, която закача по тях, а зад мен влача с една ръка колелото ми, като ранен другар.

Адът свърши доста рязко с добре утъпкан черен път появил се напреки на моята посока на влачене. Забелязах, че отново е с петната боя по камъните и реших, че повече не ми се експериментира и ще продължа по тази маркировка.

Тук вече нещата тръгнаха по-гладко. Последва що-годе нормално катерене, а след него се занареждаха кратки спускания и качвания. Някъде в тези отсечки се случиха две неща, които никога няма да забравя: епизодите на Бамби и на Матрицата.

Епизодът на Бамби бе в част от пътя с равна отсечка в доста приятна за каране горичка. Както си въртя педалите и пред мен изкочи сърничка, която се присъедини към пътя ми и продължи да подскача весело по него още известно време. Възхитен спрях и започнах да ровя в раницата за да я снимам. Сърничката спря. Завъртя си само главата (аз се падах зад … гърба и) и ме погледна така все едно не е виждала никога ловец. Докато и се възхищавах напипах апарата, издих го и тя скочи в храстите. Жалко! Както и да е – спомена в главата ми още е красив.

Матрицата предполагам, че се е случвала на всички, които са карали в кал. Спускайки се на едно мястенце набрах достатъчно скорост за да си направя едно малко скокче по идващата малка височинка и последвалото я ново спускане. Надолу! Нагоре! Скок! И времето реши да тече бавно.

Докато политах във въздуха (звучи впечатляващо, но не е било повече от 50 см) и предната ми гума продължаваше да се върти на празен ход, едно парче кал се отдели от гумата, полетя нагоре и се настани удобно във въздуха пред очите ми. За момента застинахме в най-високата точка от полета ни и при падането отново се движехме заедно. Беше великолепно, да видиш как ти си висиш, а едно парче кал ти прави компания.

Някъде по това време спрях да карам. Само бутах. Нагоре беше като катерене на Хималаите, а надолу като кадри от Chain Reaction 2, 4, 6 и 7 – огромни камъни изровени от валялите по това време порои в този район и наклон достоен за възхищение. Надолу ми се налагаше да пусна колелото да се сурка само, за да не пречи на опитите ми за оцеляване.

Качих се на някакъв връх, от който се виждаше позната гледка и реших, че съм близо. Направих кратък разговор по GSM-а, в който най-безотговорно заявих:

– От тука виждам, че скоро ще стигна!

Е да де, ама пътеката, която от време на време беше и път все пак, не мислеше така. Спускане, качване, пак спускане. Усещах как не се движа в правилната посока, но никъде не се виждаше читава пътека, по която да завия.

Точно когато започнах да се притеснявам много, се оказах на голяма поляна с някаква изоставена постройка и голяма чешма. А водата ми беше свършила отдавна! Ех кеф! Вода. За пиене. И за миене. После пикаеш. И пак пиеш. И се наслаждаваш на приятната сянка на близкото дърво.

Усетих, че краят на този гаден път, дето хич не става за колело, вече наближава, защото следващият масив изглеждаше изключително познат като форма и в последствие разбрах, че съм бил прав.

След не много въртене отново по маркировката с пльосната боя се оказах сред нещо като вилна зона с асвалтов път. Забелязах някаква жена, която прибираше багаж от автомобила си към вилата.

– Извинете! – тя май не ме чу, та затова използвах гласа на Смърт – ИЗВИНЕТЕ.

И тя спря да ме изчака.

– Извинете, къде се намирам?

– Ама как така бе момче! Ти как няма да знаеш къде се намираш?!? От къде идваш?

– От Паничково.

– Онова Паничково дето е на пътя Кърджали – Асеновград? – попита тя невярващо, а веждите и се качиха бая нагоре.

– Ами да.

– Боже и луд! Аз там съм минавала с мъжа ми преди 10 години и тогава едвам намирахме пътеката, а сега как е не ми се мисли. Иначе не знам за къде си тръгнал, ама си в Горно Брястово.

– Значи съм на точното място. Отивам към Хасково. А то пътека много нямаше, ама една маркировка си намерих, дето беше от петна боя и повечето време по нея карах.

– А тази за мотокроса ли?

– Ъ! – кратко и ясно успях да отговоря на въпроса и.

Бахти ужаса! А аз се чудя, защо не може да се кара по тая маркировка: то хората са предвидили там да имат някакви конски сили на разположение, а аз к’во – само един Drag!

После вече лесно – 20 км асвалт и си бях в къщи!

Вечерта се видяхме с останалите приятели, които щяха да ходят, пихме по някоя бира или водка, пожелах им лек стоп и се прибрах. Събуждам се сутринта с едно, меко казано, неприятно усещане, че ще изтърва доста добър купон. Поразмислих върху това, помотах се още няколко часа и около обяд реших, че така няма да го бъде.

Метнах раницата, хванах автобус 90 и се оказах на разклона за гара Яна, където по онова време започваше магистралата. Всъщност за тези, които не знаят, е добре да отбележа, че магистрала Хемус беше доста късичка ония години – от разклона за гара Яна, до Правец.

И до ден днешен много обичам да пътувам по старата отсечка между Правец и Ябланица. Пътят е много красив и минава под огромните мостове на Хемус, а няма никакво движение и понастоящем е все още в добро състояние.

Вдигам лапичка малко преди моста и знака за начало на магистрала, и след има-няма 2 минути ме качва кола. Нямам спомен за къде пътуваше, но не това е важното в случая.

Предполагам, че се занимавате с някакъв спорт. Предполагам също, че сте имали моменти, в които нещата се получават направо перфектни. Представете си, че карате сноуборд. Направили сте два дни каране и на третия ден, на второто спускане, изведнъж нещата се случват. Влизането в завоите е направо перфектно с почти опряно тяло в снега, но кантовете ви са като срастнати с пистата и не изтърват нито за миг. Виждате бабунка и решавате да я прескочите, мислейки си “Ще се пада пак, ама ще пробвам.”, но скокът се получава като за първа страница на Snowboard Magazine. Влизате на скорост в пудрата отстрани на пистата и дори не ви се налага да се риете 20 минути, защото 100 метра по-надолу изкачате пак на пистата без да сте паднали.

Картинката ви е ясна. Сега да се върнем на автостопа.

Повечето хора си мислят, че това е само начин на придвижване, който просто заменя автобусите и влаковете, а понякога и развалената кола. Но всъщност автостопът е много повече. И не говоря за споделеното пътуване, където пътуваш с шофьор, който основно иска парите ти, а за стопирането. Нямаш идея кой ще те качи днес, нямаш идея докъде, дори нямаш идея дали ще стигнеш. Но всички тези неизвестни могат да сглобят доста интересно уравнение.

В моя случай, след като първият автомобил ме остави на разклона за Ботевград, нещата се развиха по впечатляващ начин. Без дори да съм стигнал до мястото, където обикновено махах на Ботевград, вече бях спрял следващия автомобил. Започнахме поредния приятен разговор. Шофьорът ме остави на Стрелките, тъй като пътуваше някъде в посока Плевен.

След точно 10 крачки бях в следващата кола и някъде по това време започнах да чувствам, че нещата днес се получават. Слизам в някакво село и решавам да си пробвам късмета. Без да мръдна и метър вдигам палец. Втората кола спря. Отново за много късо разстояние, но вече усещах, че не ме бърка изобщо.

Мисля, че до Севлиево бях сменил поне 6 автомобила, а може и да бяха повече. Най-впечатляващото прехвърляне от кола в кола беше на разклона за някакво село, където преди колата още да е спряла видях, че от към селото идва автомобил с пуснат мигач в моята посока. Отворих вратата и директно изтрелях палец над рамката и. Измъкнах раницата, пожелах лек ден и се настаних в другото возило.

Въпреки толкова честите смени бях стигнал до Севлиево за същото време, както ако бях хванал директен стоп. Там нещата се успокоиха, походих до последното разширение на пътя преди изкачването в посока Търново и адреналинът започна да ме отпуска. Всъщност допреди този момент не бях осъзнал, че адреналинът се опитва да пробие дупка в черепа ми и да залее околностите. Дотогава никога не бях възприемал автостопа като източник на силни усещания.

Помня, че махах доста време. Напълно възможно е да се лъжа, на фона на предишните невероятно бързи прехвърляния от кола в кола, но най-после късметът ми се усмихна. Колата беше с десен волан и бях напълно убеден, че със скоростта, с която прелита, няма начин да ми спре. Спирачки и прахоляк до небесата. Тичешком стигнах до автомобила.

– За Търново?

– Да, ама ще седнеш в средата, че искам да съм до прозореца – ми отговори супер ухилен тип някъде моя възраст.

Настаних се на задната седалка между него и още един, пак толкова ухилен тип и потеглихме.

– Какво ще правиш в Търново?

– Отивам на рожден ден.

– Ей, верно ли бе! И ние! С’я да не се окаже, че отиваме на един и същ?

Оказа се, че не. За да се отбележи все пак съвпадението ми бе подадена бутилка с уиски. Отпих, предадох на съседа от другата страна и в ръцете ми се оказа нова бутилка, този път с Кока Кола. Отпих и от нея и тя продължи по пътя си. Но тъй като кръгчето беше с малък радиус, четирима човека, без шофьора разбира се, много бързо отново трябваше да повтарям.

В същото време в колата беше настанала обичайната глъчка, при пътуване на повече от 2 откачалки в един автомобил:

– Изпревари го тоя бе!

– Айде бе! Караш като баба ми!

– Искаш ли ти да караш?

– Е не, ама ся к’во правиш! Дай газ, какво я жалиш тая кола!

– Ха! Ама ти си много отворен. Да ме смениш малко, а?

След още 3-4 хапливи забележки за шофирането му, колата спря на банкета отново с ецване на гуми и сред облаци прах. Шофьорът заобиколи, отвори пътническата врата и задърпа седящия там пиян индивид:

– Отивай да караш. Аз ще се повозя малко!

– Хахахаха! Бе луд ли си! Аз съм пиян.

– Айде! Нали съм карал като баба ти.

– Добре, добре! Ето, млъквам. – излъга той без да му мигне окото.

Нормално, беше полупритворено от алкохола. Разбира се, забележките не спряха. Само дето към тях добавиха реплики от типа на:

– Момчета, не го карайте, че ще трябва да карате после.

Бутилките не спираха да се въртят. Кока Колата свърши, но съседът ми отдясно бръкна под седалката и извади нова. Същото се случи малко по-късно и с уискито, което беше заменено от друга бутилка изникнала изпод седалката.

За краткото пътуване между Севлиево и Търново успяхме да пресушим почти две бутилки с уиски. Резултатът не закъсня. Свалиха ме, или по-скоро се изсипах през вратата, на кръстовището на пазара в Търново. Беше около четири следобед и с много люшкане успях да стигна до крайната си цел – един апартамент в Зоната.

– Здравейте!

– А бе ти нали нямаше да идваш?

– Ей ма на!

– А кога успя да се напиеш така?

– ‘ми на стопа. Я кажете къде да полегна, че да се освестя малко.

Разквартироваха ме на някакво легло, където откарах един-два часа сън и се започна. Следващите един-два дни бяха прекарани в купон за рожден ден, пийване с китара в парка и т.н.

Два дни по-късно трима махмурлии се насочихме към изхода на Търново в посока София, но реши да завали изключително неприятен дъжд. След кратко съвещание, единият остана да изтрезнява в Търново, а другите двама хванахме рейс към Горна Оряховица, за да хванем влак за София.

Да си бяхме останали в дъжда на стопа! Изтървахме последния влак за деня за 5-10 минути. Часът беше около 18:15 и следващият влак беше чак в 4:20. Слънцето залязваше след около час, та решихме да поспим на пейките на гарата, вместо да опитваме пак стопа в дъжда.

Набелязахме си пейка и на мен се падна да дремя втори. Тъкмо се бях унесъл и изведнъж чух рязък глас придружен с ритник в обувката ми:

– Стани!

Изтрелях се като коркова тапа, все едно бях ходил в казарма, и се огледах, неразбирайки какво се случва. След малко фокусирах един полицай, който ме огледа от глава до пети, посочи багажа ми и попита:

– Тоя багаж твой ли е?

– Ъхъ.

– Добре. На гарата не може да спиш – добави той и се отдалечи.

Това със спането повече не ми се получи, защото в остатъка от нощта, всеки път когато задрямвах, бях събуждан по същия начин. Всеки път от различен полицай. Имах чувството, че се редуваха само за да се гаврят с мен.

В крайна сметка се качихме на влака, където спах почти непробудно до София.

Да се върнем на настоящата случка. Датата е 10 Април 1999. Не, не се правя на най-паметливото момче на Земята, а просто бяха почивните дни за Великден и попитах чичко Бугъл да ми каже кога точно е било. Събота.

Подведен от предишния ми благополучен опит със стопирането до Бургас в късен следобед, решавам, че ще потегля от Студентски град в 15-16:00 часа към Църна маца, за да стопирам в посока Крумовград.

За незапознатите, Крумовград е центърът на Вселената. Или поне така твърдим хората родени там. Странното е, че през годините съм срещал много хора от други (основно малки) градове, които твърдяха същото за техните родни места. Не знам какво имат предвид, защото всеки знае, че Крумовград е Центърът.

Та, да продължим. Какво имаме до тук: един брой тотално заблуден начинаещ стопаджия, заставащ на Църна маца в късния следобед на 10 Април, когато слънцето залязва в 20:00 часа, а той има да мине 330 км, повечето по пътища почти без движение.

Явно ще трябва да направя ново отклонение от темата. Всъщност 99-та година тъкмо бях навършил 18 години и мога най-отговорно да кажа, че нямах никаква идея къде се намирам в глобален мащаб. Буквално няколко месеца след текущия разказ, вече бях доста по-наясно до къде за колко време бих могъл да стигна, започнах да усещам къде е най-добре да застана, за да могат колите да имат къде да спрат и т.н. и т.н. Но на този стоп въобще не беше така. Нека кажем, че бях повече романтик отколкото реалист.

Та хващам аз 280, сменям го с 5-цата на колелото на 4-ти километър и смело и безотговорно се оказвам на Църна маца с раницата на гърба.

За първата кола, която ме качи нямам никакъв спомен, освен че човекът отиваше до Костенец и ме остави на разклона на магистралата, преди да започне изкачването към тунела. Не знам колко ви се е налагало да махате посредата на магистрала, но понякога е меко казано отвратително. Висиш си ти до някакъв разклон, от който никой не излиза та поне да има по-бавно движещи се автомобили, колите прелитат покрай теб и най-много да ти избибибкат весело, все едно ти се радват, докато на теб вече не ти е весело и ти се ще да им махаш със среден пръст.

И така си седя аз на разклона за Костенец, махам, махам, махам, и по някое време просто започнах лекичко да вървя нагоре по пътя, защото просто ми писна. Вече бях на около километър и малко от разклона, когато един Ford Escort комби на максимум 5-6 години прелетя покрай мен, бавно намали и спря на поне 100-200 метра от мен.

Доста се зачудих дали не спряха за нещо друго и затова се отправих към колата без много да бързам, та ако не са спрели за мен да могат да се оттеглят без да създавам конфузна ситуация и за двете страни. Стигам до колата и тя не помръдва. Видях, че пътническата седалка отпред е също заета, и затова плахо отворих задната дясна врата. Тук хората, които ме познават ще кажат, че аз плахо врати никога не съм отварял, но тогава наистина бях притеснен, защото виждах, че слънцето се носи към хоризонта без изобщо да му пука, че аз съм минал само 40 километра, а имам още почти 300.

– Ъъъ! Здравейте. За Пловдив? – отново плахо попитах аз.

– Айде бе момче! До кога ще те чакаме! – чух доста завалено-пиянски отговор от седящия в пътническата седалка около 40+ годишен висок мъж с излъчване на стар фен на Deep Purple и неизменната доста дълга права коса.

– Качвай се.

Качих се.

– Имаш ли оръжие?

– О не! – и за да потвърдя думите си, започнах да развръзвам раницата за да покажа съдържанието и.

– Явно нямаш, иначе няма да тръгнеш да ми показваш. – заключи той и се обърна към доста добре изглеждащата шофьорка, която не беше на повече от 25 години според мен – Така-а-а-а! Сега-а-а-а! Натисни съединителя …

– Ама аз не искам да карам! – отговори шофьорката с глас, който аха-аха да бъде накъсан от плач.

– Ще караш! Натисни съединителя. – продължиха напътствията, заради които вече ми беше светнало, че въпросната най-вероятно се учи да кара … НА МАГИСТРАЛАТА!

– Сега включи на първа. На първа казах!

– Ама аз не искам да карам!

– Никой не те пита. Дай газ. Още газ! Така, сега отпусни съединителя и потегляй.

С очакваните придърпвания, но все пак успешно колата потегли. След което шофьорката беше буквално приудена да вдигне 100 км/ч, което тя постигна с цената на потно чело и тотално бели кокалчета на ръцете.

Наближавайки тунела с 100 и нещо километра в час при ограничение 80, пътникът внесе доста светлина в иначе отиващия си ден само с две изречения:

– Намали! Намали ти казвам, че аз съм на седем мастики, а ти нямаш книжка.

– Ама аз не искам да карам.

– Ще караш!

Разбираемо за всички, вече бях тотално на тръни. Изчаках да излезнем от тунела, подадох се между седалките и най-спокойно предложих аз да карам – имам книжка, както и много километри зад гърба си. Трябва да отбележа, че седнах зад волана за пръв път на 10 години.

– Не, не! Няма проблем, тя ще се оправи. – получих мигновено завален отказ.

– Ама аз не искам да карам.

– Ще караш!

Тук минахме на обичайните теми за автостопа, като от тях разбрах, че те пътуват до Пловдив и ще ме оставят на разклона за Карлово. Те разбраха, че съм студент в София и че съм тотално откачил ако си мисля, че същата вечер мога да се прибера до Крумовград. А това Крумовград къде е и т.н.

В интерес на истината, въпреки потта и белите кокалчета, шофьорката ни закара без проблем до Шел-а на Пазарджик, където отбихме за да минем през МакДоналдс-а.

– Ама аз не искам да карам.

– Добре бе! Аз ще карам от тук нататък, какво ще искаш.

– Ами … – и тя избълва успокоена някаква поръчка.

– А за теб – обърна се той към мен.

– А, аз не съм гладен, нищо не искам – излъгах без да ми мигне окото, докато слюнката ми вече обилно течеше при мисълта за поръчката на шофьорката, а стомахът ми се беше свил напомняйки ми, че днес не бях ял нищо поради тъй да се каже зануления ми бюджет.

– Не те питам дали си гладен, а какво ще ядеш.

Помня как мой приятел ми беше казал, че първия път се отказва, но втория никога:

– МакЧикън, средни картофки и средна кола. – изплюх камъчето преди да получа язва.

Поръчката бе дадена, връчиха ни я на второто гише и след като излезнахме на паркинга колата получи допълнителни промили във вид на дългокосия 40+ годишен шофьор. Мога спокойно да кажа, че изтръпнах, особено при спомена за репликата му за седемте мастики, но реших, че е наясно какво прави и си замълчах, разопаковайки бургера си и разполагайки картофките на една ръка разстояние.

Тъкмо отхапах от бургера и колата, която само да спомена, беше с 2000 cc двигател, 16 клапана и 150 конски сили, бавно и спокойно се изниза от бензиностанцията, вливайки се в доста сериозния трафик. Шофьорът се обърна към мен и ми обясни:

– Сега само няма да се притесняваш. Знам, че съм пил, но си имам мой метод за изтрезняване.

Аз кимнах неразбиращо и дъвчейки, и в следващия момент колата ускори до скромните 210 км/ч. За да е по-весело и приятно, влакчето на ужасите правеше изпреварвания в доста натоварения трафик отляво, отдясно, през аварийната…

Първият залък още беше в устата ми и нямах начин да го преглътна. В едната ръка държах бургера, в другата колата, а между краката си бях сложил картофките и тотално не ми пукаше за нито едно от тях.

Мамка му! Аз се намирах в комби с шофьор на седем мастики, който летеше бясно по магистралата, изпреварвайки тирове и автомобили откъдето му паднеше. Бях напълно наясно, че няма какво да направя. Не е като да кажеш “А бе аз ще сляза.” все пак се движим с 210.

В следващия момент реших, че така или иначе може след малко да катастрофираме, поне ще е добре да не съм с празен стомах. Как и защо ми се появи тая мисъл – нямам идея, но фактът беше, че не можех дори да преглътна, гледайки как правим ляво, камион, дясно, кола, ляво, автомобил, дясно, дясно, аварийна лента и камион, ляво и т.н. като на аркадна игра.

Затова погледнах към хоризонта, който, както всички знаете, е доста по-спокоен от близкостоящата мантинела при тези скорости. На него явно не му пукаше, че участваме в снимането на филма Такси, и си се мърдаше лекичко нанякъде по негови си задачи. Гледката ми беше скривана на пресекулки от прелитащи тирове и коли, но нещата изглеждаха много по-миролюбиви и спокойни, та можех да подъвча, преглътна, пийна от колата и пак да отхапя.

Разбира се, от време на време правех грешката да реша, че вече ми е по-спокойно и мога да си гледам напред, като отново замръзвах като заек пред фарове на автомобил.

Мисля, че беше минала не повече от минута, когато шофьорът започна да намаля скоростта и обясни:

– Ей сега вече започна да ме е страх, значи съм поизтрезнял.

И след като стигна до това заключение, продължихме да се движим с около 160, демек все едно бяхме спрели.

– Като карам пиян, ми трябва известно време да карам с висока скорост, за да изтрезнея и после вече нещата са нормални и си карам по-бавно – още веднъж ми бе обяснено.

Логично, нали.

Не след дълго ме свалиха на разклона за Карлово, казаха, че по-късно ще продължат за Стара Загора и ако искам ще ме вземат. Повече не ги видях.

Слънцето залезе, колите си прелитаха и вече ми беше ясно, че до никъде няма да го докарам. По това време имах приятелка, която беше от Стара Загора и в един момент реших, че ако спре кола за там, отивам. Не бях много наясно какъв ще го диря, но беше някакъв вариант.

След някакво време спря кола, която беше за Стара Загора. Явно там имаха огромна нужда от цветя, защото всяко пространство в колата беше запълнено със саксии. И се започна едно разместване, наместване, преместване и всякакви други представки, които се сещате, но тотално безуспешно. След 10-ина минути ходене по мъките, за което и до ден днешен съм много благодарен, те ми се извиниха, че явно няма да могат да ме качат, казахме си чао и те продължиха по пътя си.

Пълна тъмница, аз съм с тъмни дрехи, дори нямах идея колко е часа. Картинката беше перфектна. Реших, че вече няма смисъл и закрачих към Пловдив и по-точно към Коматево. Тъй като не съм сигурен, че съм минал по най-краткия маршрут, съм се разходил между 15 и 20 км в нощен Пловдив и стигнах в Коматево около 1:30 през нощта, където ми отвори леля ми и веднага ми оправи едно легло и ме сложи да спя – явно съм изглеждал както и се чувствах.

Краката ми бяха зверски набити, но леглото беше с табла, на която ги подрях и на сутринта всичко с тях беше наред. На другия ден се качих на рейса за Крумовград с пари, които леля ми даде, и безславно се прибрах с 1 ден закъснение и история, която разказвам вече много години.