Всъщност факт е, че това не беше първият ми автостоп, но съм го запомнил като първи. Преди това на няколко пъти съм хващал коли от Крумовград до Кърджали, както и един камион от Крумовград до Стара Загора. Да не говорим за пътуването до морето 2-3 седмици по-рано. Но това са други истории.
Да се върнем на настоящата случка. Датата е 10 Април 1999. Не, не се правя на най-паметливото момче на Земята, а просто бяха почивните дни за Великден и попитах чичко Бугъл да ми каже кога точно е било. Събота.
Подведен от предишния ми благополучен опит със стопирането до Бургас в късен следобед, решавам, че ще потегля от Студентски град в 15-16:00 часа към Църна маца, за да стопирам в посока Крумовград.
За незапознатите, Крумовград е центърът на Вселената. Или поне така твърдим хората родени там. Странното е, че през годините съм срещал много хора от други (основно малки) градове, които твърдяха същото за техните родни места. Не знам какво имат предвид, защото всеки знае, че Крумовград е Центърът.
Та, да продължим. Какво имаме до тук: един брой тотално заблуден начинаещ стопаджия, заставащ на Църна маца в късния следобед на 10 Април, когато слънцето залязва в 20:00 часа, а той има да мине 330 км, повечето по пътища почти без движение.
Явно ще трябва да направя ново отклонение от темата. Всъщност 99-та година тъкмо бях навършил 18 години и мога най-отговорно да кажа, че нямах никаква идея къде се намирам в глобален мащаб. Буквално няколко месеца след текущия разказ, вече бях доста по-наясно до къде за колко време бих могъл да стигна, започнах да усещам къде е най-добре да застана, за да могат колите да имат къде да спрат и т.н. и т.н. Но на този стоп въобще не беше така. Нека кажем, че бях повече романтик отколкото реалист.
Та хващам аз 280, сменям го с 5-цата на колелото на 4-ти километър и смело и безотговорно се оказвам на Църна маца с раницата на гърба.
За първата кола, която ме качи нямам никакъв спомен, освен че човекът отиваше до Костенец и ме остави на разклона на магистралата, преди да започне изкачването към тунела. Не знам колко ви се е налагало да махате посредата на магистрала, но понякога е меко казано отвратително. Висиш си ти до някакъв разклон, от който никой не излиза та поне да има по-бавно движещи се автомобили, колите прелитат покрай теб и най-много да ти избибибкат весело, все едно ти се радват, докато на теб вече не ти е весело и ти се ще да им махаш със среден пръст.
И така си седя аз на разклона за Костенец, махам, махам, махам, и по някое време просто започнах лекичко да вървя нагоре по пътя, защото просто ми писна. Вече бях на около километър и малко от разклона, когато един Ford Escort комби на максимум 5-6 години прелетя покрай мен, бавно намали и спря на поне 100-200 метра от мен.
Доста се зачудих дали не спряха за нещо друго и затова се отправих към колата без много да бързам, та ако не са спрели за мен да могат да се оттеглят без да създавам конфузна ситуация и за двете страни. Стигам до колата и тя не помръдва. Видях, че пътническата седалка отпред е също заета, и затова плахо отворих задната дясна врата. Тук хората, които ме познават ще кажат, че аз плахо врати никога не съм отварял, но тогава наистина бях притеснен, защото виждах, че слънцето се носи към хоризонта без изобщо да му пука, че аз съм минал само 40 километра, а имам още почти 300.
– Ъъъ! Здравейте. За Пловдив? – отново плахо попитах аз.
– Айде бе момче! До кога ще те чакаме! – чух доста завалено-пиянски отговор от седящия в пътническата седалка около 40+ годишен висок мъж с излъчване на стар фен на Deep Purple и неизменната доста дълга права коса.
– Качвай се.
Качих се.
– Имаш ли оръжие?
– О не! – и за да потвърдя думите си, започнах да развръзвам раницата за да покажа съдържанието и.
– Явно нямаш, иначе няма да тръгнеш да ми показваш. – заключи той и се обърна към доста добре изглеждащата шофьорка, която не беше на повече от 25 години според мен – Така-а-а-а! Сега-а-а-а! Натисни съединителя …
– Ама аз не искам да карам! – отговори шофьорката с глас, който аха-аха да бъде накъсан от плач.
– Ще караш! Натисни съединителя. – продължиха напътствията, заради които вече ми беше светнало, че въпросната най-вероятно се учи да кара … НА МАГИСТРАЛАТА!
– Сега включи на първа. На първа казах!
– Ама аз не искам да карам!
– Никой не те пита. Дай газ. Още газ! Така, сега отпусни съединителя и потегляй.
С очакваните придърпвания, но все пак успешно колата потегли. След което шофьорката беше буквално приудена да вдигне 100 км/ч, което тя постигна с цената на потно чело и тотално бели кокалчета на ръцете.
Наближавайки тунела с 100 и нещо километра в час при ограничение 80, пътникът внесе доста светлина в иначе отиващия си ден само с две изречения:
– Намали! Намали ти казвам, че аз съм на седем мастики, а ти нямаш книжка.
– Ама аз не искам да карам.
– Ще караш!
Разбираемо за всички, вече бях тотално на тръни. Изчаках да излезнем от тунела, подадох се между седалките и най-спокойно предложих аз да карам – имам книжка, както и много километри зад гърба си. Трябва да отбележа, че седнах зад волана за пръв път на 10 години.
– Не, не! Няма проблем, тя ще се оправи. – получих мигновено завален отказ.
– Ама аз не искам да карам.
– Ще караш!
Тук минахме на обичайните теми за автостопа, като от тях разбрах, че те пътуват до Пловдив и ще ме оставят на разклона за Карлово. Те разбраха, че съм студент в София и че съм тотално откачил ако си мисля, че същата вечер мога да се прибера до Крумовград. А това Крумовград къде е и т.н.
В интерес на истината, въпреки потта и белите кокалчета, шофьорката ни закара без проблем до Шел-а на Пазарджик, където отбихме за да минем през МакДоналдс-а.
– Ама аз не искам да карам.
– Добре бе! Аз ще карам от тук нататък, какво ще искаш.
– Ами … – и тя избълва успокоена някаква поръчка.
– А за теб – обърна се той към мен.
– А, аз не съм гладен, нищо не искам – излъгах без да ми мигне окото, докато слюнката ми вече обилно течеше при мисълта за поръчката на шофьорката, а стомахът ми се беше свил напомняйки ми, че днес не бях ял нищо поради тъй да се каже зануления ми бюджет.
– Не те питам дали си гладен, а какво ще ядеш.
Помня как мой приятел ми беше казал, че първия път се отказва, но втория никога:
– МакЧикън, средни картофки и средна кола. – изплюх камъчето преди да получа язва.
Поръчката бе дадена, връчиха ни я на второто гише и след като излезнахме на паркинга колата получи допълнителни промили във вид на дългокосия 40+ годишен шофьор. Мога спокойно да кажа, че изтръпнах, особено при спомена за репликата му за седемте мастики, но реших, че е наясно какво прави и си замълчах, разопаковайки бургера си и разполагайки картофките на една ръка разстояние.
Тъкмо отхапах от бургера и колата, която само да спомена, беше с 2000 cc двигател, 16 клапана и 150 конски сили, бавно и спокойно се изниза от бензиностанцията, вливайки се в доста сериозния трафик. Шофьорът се обърна към мен и ми обясни:
– Сега само няма да се притесняваш. Знам, че съм пил, но си имам мой метод за изтрезняване.
Аз кимнах неразбиращо и дъвчейки, и в следващия момент колата ускори до скромните 210 км/ч. За да е по-весело и приятно, влакчето на ужасите правеше изпреварвания в доста натоварения трафик отляво, отдясно, през аварийната…
Първият залък още беше в устата ми и нямах начин да го преглътна. В едната ръка държах бургера, в другата колата, а между краката си бях сложил картофките и тотално не ми пукаше за нито едно от тях.
Мамка му! Аз се намирах в комби с шофьор на седем мастики, който летеше бясно по магистралата, изпреварвайки тирове и автомобили откъдето му паднеше. Бях напълно наясно, че няма какво да направя. Не е като да кажеш “А бе аз ще сляза.” все пак се движим с 210.
В следващия момент реших, че така или иначе може след малко да катастрофираме, поне ще е добре да не съм с празен стомах. Как и защо ми се появи тая мисъл – нямам идея, но фактът беше, че не можех дори да преглътна, гледайки как правим ляво, камион, дясно, кола, ляво, автомобил, дясно, дясно, аварийна лента и камион, ляво и т.н. като на аркадна игра.
Затова погледнах към хоризонта, който, както всички знаете, е доста по-спокоен от близкостоящата мантинела при тези скорости. На него явно не му пукаше, че участваме в снимането на филма Такси, и си се мърдаше лекичко нанякъде по негови си задачи. Гледката ми беше скривана на пресекулки от прелитащи тирове и коли, но нещата изглеждаха много по-миролюбиви и спокойни, та можех да подъвча, преглътна, пийна от колата и пак да отхапя.
Разбира се, от време на време правех грешката да реша, че вече ми е по-спокойно и мога да си гледам напред, като отново замръзвах като заек пред фарове на автомобил.
Мисля, че беше минала не повече от минута, когато шофьорът започна да намаля скоростта и обясни:
– Ей сега вече започна да ме е страх, значи съм поизтрезнял.
И след като стигна до това заключение, продължихме да се движим с около 160, демек все едно бяхме спрели.
– Като карам пиян, ми трябва известно време да карам с висока скорост, за да изтрезнея и после вече нещата са нормални и си карам по-бавно – още веднъж ми бе обяснено.
Логично, нали.
Не след дълго ме свалиха на разклона за Карлово, казаха, че по-късно ще продължат за Стара Загора и ако искам ще ме вземат. Повече не ги видях.
Слънцето залезе, колите си прелитаха и вече ми беше ясно, че до никъде няма да го докарам. По това време имах приятелка, която беше от Стара Загора и в един момент реших, че ако спре кола за там, отивам. Не бях много наясно какъв ще го диря, но беше някакъв вариант.
След някакво време спря кола, която беше за Стара Загора. Явно там имаха огромна нужда от цветя, защото всяко пространство в колата беше запълнено със саксии. И се започна едно разместване, наместване, преместване и всякакви други представки, които се сещате, но тотално безуспешно. След 10-ина минути ходене по мъките, за което и до ден днешен съм много благодарен, те ми се извиниха, че явно няма да могат да ме качат, казахме си чао и те продължиха по пътя си.
Пълна тъмница, аз съм с тъмни дрехи, дори нямах идея колко е часа. Картинката беше перфектна. Реших, че вече няма смисъл и закрачих към Пловдив и по-точно към Коматево. Тъй като не съм сигурен, че съм минал по най-краткия маршрут, съм се разходил между 15 и 20 км в нощен Пловдив и стигнах в Коматево около 1:30 през нощта, където ми отвори леля ми и веднага ми оправи едно легло и ме сложи да спя – явно съм изглеждал както и се чувствах.
Краката ми бяха зверски набити, но леглото беше с табла, на която ги подрях и на сутринта всичко с тях беше наред. На другия ден се качих на рейса за Крумовград с пари, които леля ми даде, и безславно се прибрах с 1 ден закъснение и история, която разказвам вече много години.