Предполагам, че настоящият разказ се развива през 2000 година, но е напълно възможно да не съм прав. Бях поканен на рожден ден в Търново. Нищо невероятно с изключение на факта, че реших да не ходя. В ония години беше голяма рядкост да се откажа от купон, независимо от мястото, до което трябваше да стигна.
Вечерта се видяхме с останалите приятели, които щяха да ходят, пихме по някоя бира или водка, пожелах им лек стоп и се прибрах. Събуждам се сутринта с едно, меко казано, неприятно усещане, че ще изтърва доста добър купон. Поразмислих върху това, помотах се още няколко часа и около обяд реших, че така няма да го бъде.
Метнах раницата, хванах автобус 90 и се оказах на разклона за гара Яна, където по онова време започваше магистралата. Всъщност за тези, които не знаят, е добре да отбележа, че магистрала Хемус беше доста късичка ония години – от разклона за гара Яна, до Правец.
И до ден днешен много обичам да пътувам по старата отсечка между Правец и Ябланица. Пътят е много красив и минава под огромните мостове на Хемус, а няма никакво движение и понастоящем е все още в добро състояние.
Вдигам лапичка малко преди моста и знака за начало на магистрала, и след има-няма 2 минути ме качва кола. Нямам спомен за къде пътуваше, но не това е важното в случая.
Предполагам, че се занимавате с някакъв спорт. Предполагам също, че сте имали моменти, в които нещата се получават направо перфектни. Представете си, че карате сноуборд. Направили сте два дни каране и на третия ден, на второто спускане, изведнъж нещата се случват. Влизането в завоите е направо перфектно с почти опряно тяло в снега, но кантовете ви са като срастнати с пистата и не изтърват нито за миг. Виждате бабунка и решавате да я прескочите, мислейки си “Ще се пада пак, ама ще пробвам.”, но скокът се получава като за първа страница на Snowboard Magazine. Влизате на скорост в пудрата отстрани на пистата и дори не ви се налага да се риете 20 минути, защото 100 метра по-надолу изкачате пак на пистата без да сте паднали.
Картинката ви е ясна. Сега да се върнем на автостопа.
Повечето хора си мислят, че това е само начин на придвижване, който просто заменя автобусите и влаковете, а понякога и развалената кола. Но всъщност автостопът е много повече. И не говоря за споделеното пътуване, където пътуваш с шофьор, който основно иска парите ти, а за стопирането. Нямаш идея кой ще те качи днес, нямаш идея докъде, дори нямаш идея дали ще стигнеш. Но всички тези неизвестни могат да сглобят доста интересно уравнение.
В моя случай, след като първият автомобил ме остави на разклона за Ботевград, нещата се развиха по впечатляващ начин. Без дори да съм стигнал до мястото, където обикновено махах на Ботевград, вече бях спрял следващия автомобил. Започнахме поредния приятен разговор. Шофьорът ме остави на Стрелките, тъй като пътуваше някъде в посока Плевен.
След точно 10 крачки бях в следващата кола и някъде по това време започнах да чувствам, че нещата днес се получават. Слизам в някакво село и решавам да си пробвам късмета. Без да мръдна и метър вдигам палец. Втората кола спря. Отново за много късо разстояние, но вече усещах, че не ме бърка изобщо.
Мисля, че до Севлиево бях сменил поне 6 автомобила, а може и да бяха повече. Най-впечатляващото прехвърляне от кола в кола беше на разклона за някакво село, където преди колата още да е спряла видях, че от към селото идва автомобил с пуснат мигач в моята посока. Отворих вратата и директно изтрелях палец над рамката и. Измъкнах раницата, пожелах лек ден и се настаних в другото возило.
Въпреки толкова честите смени бях стигнал до Севлиево за същото време, както ако бях хванал директен стоп. Там нещата се успокоиха, походих до последното разширение на пътя преди изкачването в посока Търново и адреналинът започна да ме отпуска. Всъщност допреди този момент не бях осъзнал, че адреналинът се опитва да пробие дупка в черепа ми и да залее околностите. Дотогава никога не бях възприемал автостопа като източник на силни усещания.
Помня, че махах доста време. Напълно възможно е да се лъжа, на фона на предишните невероятно бързи прехвърляния от кола в кола, но най-после късметът ми се усмихна. Колата беше с десен волан и бях напълно убеден, че със скоростта, с която прелита, няма начин да ми спре. Спирачки и прахоляк до небесата. Тичешком стигнах до автомобила.
– За Търново?
– Да, ама ще седнеш в средата, че искам да съм до прозореца – ми отговори супер ухилен тип някъде моя възраст.
Настаних се на задната седалка между него и още един, пак толкова ухилен тип и потеглихме.
– Какво ще правиш в Търново?
– Отивам на рожден ден.
– Ей, верно ли бе! И ние! С’я да не се окаже, че отиваме на един и същ?
Оказа се, че не. За да се отбележи все пак съвпадението ми бе подадена бутилка с уиски. Отпих, предадох на съседа от другата страна и в ръцете ми се оказа нова бутилка, този път с Кока Кола. Отпих и от нея и тя продължи по пътя си. Но тъй като кръгчето беше с малък радиус, четирима човека, без шофьора разбира се, много бързо отново трябваше да повтарям.
В същото време в колата беше настанала обичайната глъчка, при пътуване на повече от 2 откачалки в един автомобил:
– Изпревари го тоя бе!
– Айде бе! Караш като баба ми!
– Искаш ли ти да караш?
– Е не, ама ся к’во правиш! Дай газ, какво я жалиш тая кола!
– Ха! Ама ти си много отворен. Да ме смениш малко, а?
След още 3-4 хапливи забележки за шофирането му, колата спря на банкета отново с ецване на гуми и сред облаци прах. Шофьорът заобиколи, отвори пътническата врата и задърпа седящия там пиян индивид:
– Отивай да караш. Аз ще се повозя малко!
– Хахахаха! Бе луд ли си! Аз съм пиян.
– Айде! Нали съм карал като баба ти.
– Добре, добре! Ето, млъквам. – излъга той без да му мигне окото.
Нормално, беше полупритворено от алкохола. Разбира се, забележките не спряха. Само дето към тях добавиха реплики от типа на:
– Момчета, не го карайте, че ще трябва да карате после.
Бутилките не спираха да се въртят. Кока Колата свърши, но съседът ми отдясно бръкна под седалката и извади нова. Същото се случи малко по-късно и с уискито, което беше заменено от друга бутилка изникнала изпод седалката.
За краткото пътуване между Севлиево и Търново успяхме да пресушим почти две бутилки с уиски. Резултатът не закъсня. Свалиха ме, или по-скоро се изсипах през вратата, на кръстовището на пазара в Търново. Беше около четири следобед и с много люшкане успях да стигна до крайната си цел – един апартамент в Зоната.
– Здравейте!
– А бе ти нали нямаше да идваш?
– Ей ма на!
– А кога успя да се напиеш така?
– ‘ми на стопа. Я кажете къде да полегна, че да се освестя малко.
Разквартироваха ме на някакво легло, където откарах един-два часа сън и се започна. Следващите един-два дни бяха прекарани в купон за рожден ден, пийване с китара в парка и т.н.
Два дни по-късно трима махмурлии се насочихме към изхода на Търново в посока София, но реши да завали изключително неприятен дъжд. След кратко съвещание, единият остана да изтрезнява в Търново, а другите двама хванахме рейс към Горна Оряховица, за да хванем влак за София.
Да си бяхме останали в дъжда на стопа! Изтървахме последния влак за деня за 5-10 минути. Часът беше около 18:15 и следващият влак беше чак в 4:20. Слънцето залязваше след около час, та решихме да поспим на пейките на гарата, вместо да опитваме пак стопа в дъжда.
Набелязахме си пейка и на мен се падна да дремя втори. Тъкмо се бях унесъл и изведнъж чух рязък глас придружен с ритник в обувката ми:
– Стани!
Изтрелях се като коркова тапа, все едно бях ходил в казарма, и се огледах, неразбирайки какво се случва. След малко фокусирах един полицай, който ме огледа от глава до пети, посочи багажа ми и попита:
– Тоя багаж твой ли е?
– Ъхъ.
– Добре. На гарата не може да спиш – добави той и се отдалечи.
Това със спането повече не ми се получи, защото в остатъка от нощта, всеки път когато задрямвах, бях събуждан по същия начин. Всеки път от различен полицай. Имах чувството, че се редуваха само за да се гаврят с мен.
В крайна сметка се качихме на влака, където спах почти непробудно до София.