Копирал съм следващите редове от мой стар пост във форума на MTB-BG. Писан е през 2007 година и го запазих в почти оригиналния му вариант с малки редакции. Тази случка ми е една от любимите и винаги ми се е щяло да я напиша, но все не ми остава време.
Случката е от 2005 година и е по туристическия маршрут Е8, но не по МТБ маршрута на Байкария, в отсечката от село Паничково до хижа Аида (Хасковски минерални бани). Няколко дни по-рано бяхме правили преход из Източни Родопи и трябваше да се прибера с колелото от Асеновград до Хасково. Реших, че е тъпо да се кача на автобуса за Хасково, все пак колело имам и огледах картата.
Оказа се, че има много удобен вариант от въпросното село Паничково, намиращо се на пътя Асеновград-Кърджали, през хижа Аида, Минерални бани (Хасково) и после по асвалта до самото Хасково. Метнах се на автобусчето в посока Кърджали до Паничково, където разтоварих колелото, поогледах го умно, даже много умно и потеглих.
Имах няколко километра по асвалта (все пак отивах към ‘Аскьо’о) на главния път, и после завивах към с. Йончево. Всичко точно: денят е готин, времето също!
Пускайки се към селото се чудих защо съм решил, че е много умно да потегля по маршрут, който ми е напълно неясен и освен това не съм се консултирал с картата, как горе-долу изглежда релефа, за да знам какво да търся. Около мен пътеки дето да се отделят от пътя – да искаш!
Все още се намирах в селото и поне можех да питам. Тук въпросче, там въпросче. Хората разправяха легенди, че преди време имало някакъв начин да се стигне до там, дето аз искам, ама от къде било:
– А бе, май беше ей там, по оня черния път покрай оная скала, ама после накъде беше. – гласяха повечето отговори.
След като имам отправна точка, пък bilo тя и само една скала, се насочих натам. Мярнах някаква изтъркана туристическа маркировка и разбрах, че съм поуцелил – доколко точно не се знае.
За сметка на това след 1-2 километра – вече бях разбрал, че трябва да се движа по този черен път – се появи някаква маркировка от пльосната върху камък боя. Дойде ми на ум, че както се е случвало и на други места, не е имало достатъчно пари и вместо да се възстановява цялата маркировка, са сложили само по една отбелязка, колкото да не се загубиш. Труд и време си е все пак.
Пътят се спусна нейде надолу. Камъни! Завой. Пак камъни! Дядо с каруца. Камъни! И без това не съм никакъв спускач, ама пък надолу ми е чак неестествено, та тия завойчета и камъни ме караха да слизам начесто от колелото.
Последва много готина част – пътека покрай рекичка в горичка. Комари. Мушици! МНОГО мушици! Адски МНОГО мушици! Станах PRO – каране с една ръка, докато с другата гониш мухи! В същото време удоволствието беше нечовешко: завойче, корен, 2 завойчета, бабунка, мостче тип “ПадналоДървоАйдеКолелотоНаРамо” и т.н. все в тоя стил. Ако не бяха и мухите!
Стигнах до място, където пътеката се разделяше и дори имаше табели “х.Аида” и “с.НеПомняКакСеКазваше”. Замислих се дали не е по-добре да продължа към селото и от там да си търся асвалтов маршрут. Не-е-е-е! Аз имам MTB, а не шосейка! Как така ще предавам религията!
Не ми харесваше как табелата за х.Аида сочи към някакво нанагорнище, но все пак … Има-няма 500 м. и пътеката се раздели. По-добре изглеждащата продължи направо, а от нея се отдели една част, в началото на която се виждаше … маркировка. При това от старата туристическа с две бели черти и в средата цвят, а не само петно боя! Няма съмнение – натам съм.
Покарах малко и се оказа, че тревата почна да става височка. Ще бутам. Побутах някакво време и … пътеката се изгуби между едни дървета. От тия малките широколистни дървенца с клонки опиращи се в земята, защото няма вече кой да заведе на паша там стадото с кози.
Няма да се връщам. То това ще е за малко. Все някъде пътеката ще продължи. Слизам аз от колелото и почвам да бутам на зиг-заг между дърветата. Е да де, ама само до едно време! После нямах как да бутам – много ниски станаха клоните.
Следващата част от прекосяването на тази горичка приличаше на тъп филм с Арнолд – промъкване под клоните с раница, която закача по тях, а зад мен влача с една ръка колелото ми, като ранен другар.
Адът свърши доста рязко с добре утъпкан черен път появил се напреки на моята посока на влачене. Забелязах, че отново е с петната боя по камъните и реших, че повече не ми се експериментира и ще продължа по тази маркировка.
Тук вече нещата тръгнаха по-гладко. Последва що-годе нормално катерене, а след него се занареждаха кратки спускания и качвания. Някъде в тези отсечки се случиха две неща, които никога няма да забравя: епизодите на Бамби и на Матрицата.
Епизодът на Бамби бе в част от пътя с равна отсечка в доста приятна за каране горичка. Както си въртя педалите и пред мен изкочи сърничка, която се присъедини към пътя ми и продължи да подскача весело по него още известно време. Възхитен спрях и започнах да ровя в раницата за да я снимам. Сърничката спря. Завъртя си само главата (аз се падах зад … гърба и) и ме погледна така все едно не е виждала никога ловец. Докато и се възхищавах напипах апарата, издих го и тя скочи в храстите. Жалко! Както и да е – спомена в главата ми още е красив.
Матрицата предполагам, че се е случвала на всички, които са карали в кал. Спускайки се на едно мястенце набрах достатъчно скорост за да си направя едно малко скокче по идващата малка височинка и последвалото я ново спускане. Надолу! Нагоре! Скок! И времето реши да тече бавно.
Докато политах във въздуха (звучи впечатляващо, но не е било повече от 50 см) и предната ми гума продължаваше да се върти на празен ход, едно парче кал се отдели от гумата, полетя нагоре и се настани удобно във въздуха пред очите ми. За момента застинахме в най-високата точка от полета ни и при падането отново се движехме заедно. Беше великолепно, да видиш как ти си висиш, а едно парче кал ти прави компания.
Някъде по това време спрях да карам. Само бутах. Нагоре беше като катерене на Хималаите, а надолу като кадри от Chain Reaction 2, 4, 6 и 7 – огромни камъни изровени от валялите по това време порои в този район и наклон достоен за възхищение. Надолу ми се налагаше да пусна колелото да се сурка само, за да не пречи на опитите ми за оцеляване.
Качих се на някакъв връх, от който се виждаше позната гледка и реших, че съм близо. Направих кратък разговор по GSM-а, в който най-безотговорно заявих:
– От тука виждам, че скоро ще стигна!
Е да де, ама пътеката, която от време на време беше и път все пак, не мислеше така. Спускане, качване, пак спускане. Усещах как не се движа в правилната посока, но никъде не се виждаше читава пътека, по която да завия.
Точно когато започнах да се притеснявам много, се оказах на голяма поляна с някаква изоставена постройка и голяма чешма. А водата ми беше свършила отдавна! Ех кеф! Вода. За пиене. И за миене. После пикаеш. И пак пиеш. И се наслаждаваш на приятната сянка на близкото дърво.
Усетих, че краят на този гаден път, дето хич не става за колело, вече наближава, защото следващият масив изглеждаше изключително познат като форма и в последствие разбрах, че съм бил прав.
След не много въртене отново по маркировката с пльосната боя се оказах сред нещо като вилна зона с асвалтов път. Забелязах някаква жена, която прибираше багаж от автомобила си към вилата.
– Извинете! – тя май не ме чу, та затова използвах гласа на Смърт – ИЗВИНЕТЕ.
И тя спря да ме изчака.
– Извинете, къде се намирам?
– Ама как така бе момче! Ти как няма да знаеш къде се намираш?!? От къде идваш?
– От Паничково.
– Онова Паничково дето е на пътя Кърджали – Асеновград? – попита тя невярващо, а веждите и се качиха бая нагоре.
– Ами да.
– Боже и луд! Аз там съм минавала с мъжа ми преди 10 години и тогава едвам намирахме пътеката, а сега как е не ми се мисли. Иначе не знам за къде си тръгнал, ама си в Горно Брястово.
– Значи съм на точното място. Отивам към Хасково. А то пътека много нямаше, ама една маркировка си намерих, дето беше от петна боя и повечето време по нея карах.
– А тази за мотокроса ли?
– Ъ! – кратко и ясно успях да отговоря на въпроса и.
Бахти ужаса! А аз се чудя, защо не може да се кара по тая маркировка: то хората са предвидили там да имат някакви конски сили на разположение, а аз к’во – само един Drag!
После вече лесно – 20 км асвалт и си бях в къщи!