Истории
Автостоп · Пловдив, България

Сиромашки таратор

Каменен шофьор от Пловдив до София, БНР Христо Ботев по радиото, и DJ, който между другото изброи рецептата на баба си за сиромашки таратор — с две много специални тайни съставки. Да запазя сериозн...

Сиромашки таратор

Кулинарията винаги ми е била слабост. Особено по-типичната за България ѝ част. Разбирайте шкембе чорба, гювечета, баници, ръчен хляб, мусака … Мамка му! Огладнях!

Настоящият разказ, ако си спомням правилно, се развива през 2009, в една слънчева неделя, някъде през топлите месеци на годината, между 14:00 и 16:00 часа. Последното е особено важно.

Вися си аз на OMV-то на изхода на Пловдив за София, на кръстовището на Васил Априлов и Дунав, и си махам. Смело и безотговорно, тъй да се каже. Нямам точен спомен, но мисля, че не чаках дълго и една кола спря. Опел Кадет комби от средата на 90-те, управляван от около 50-годишен чичо.

– Здравейте! За София? – попитах шофьора след като отворих пътническата врата.

– Да.

– Благодаря! – добавих, качвайки се.

Сложих си колана. Поогледах се и подкарах обичайните теми за започване на разговор докато си на стоп.

– Гледам колата е със софийска регистрация? – започнах да опипвам почвата отдалеко.

– Да.

– А в Пловдив по работа ли?

– Да.

Тук трябва да прекъсна, защото мисля, че всички ще се отегчат от последвалите мои въпроси. Аз се надявах да намерим поне някаква тема, с която да си направим пътуването по-приятно. Оказа се, че по-скоро участвам в разговор с полтъргайст, който почуква един път за “Да” и два пъти за “Не”.

Покрай стопа съм срещал много шофьори, с някои разговорът е тръгвал все едно сме се разделили в някой бар предната вечер. С други пък сме стигали до много тежки градивни спорове и обсъждания на всякакви теми. Имало е и хора, които, въпреки че са спрели да ме качат, през целия път са ме гледали така все едно съм масов убиец. И разбира се, имало е такива, които явно обичат да си мълчат по време на път, и качват по-скоро заради принципа.

Този шофьор беше от последните. Предадох се трудно и безславно. Нямах никакъв шанс да започна разговор, поради което щях да си пътувам, зяпайки през прозореца.

Слушахме БГ Радио, защото, както ми обясни в единственото по-дълго изречение спътникът ми, пускали само българска музика. Разбира се, сдържах коментара си, че по-скоро пускат най-некадърните български изпълнители, докато хората, които правят наистина стойностни неща, остават някъде в тоталния ъндърграунд. Все пак ме беше качил на стоп, а и това си е мое мнение.

За огромно негово съжаление някъде след Пазарджик БГ радио изчезна напълно от ефира, но се намери БНР Христо Ботев. Предполагам, че повечето от вас не са го слушали, освен ако не се е налагало, с безкрайните и лично за мен отегчаващи предавания за класика. Но, също така се е случвало да попадам на страхотни предавания с много добра музика, докато се опитвам да намеря каквото и да е радио, карайки колата по някой забутан път в планината или по магистралата в район, където няма нищо друго освен БНР.

Точно на такова предаване попаднахме и в настоящия случай. Музиката беше много добра за моя вкус, с доста сериозно наблягане на алтернативните неща от 90-те години. След всеки 2-3 песни водещият буквално се сцепваше да приказва глупости, предполагам ясно осъзнавайки, че е много вероятно да няма почти никакви слушатели.

Подминавайки разклона за Велинград и свършвайки поредната доза песни, се заслушах по-сериозно, тъй като бе обявено, че ще бъде разкрита тайна рецепта за “сиромашки таратор”. Инстинктивно погледнах към радиото, все едно ще мога да видя водещия, докато кълца краставици и копър. Разбира се, там имаше само цифрички с честотата на радиото.

Хвърлих поглед на шофьора, който караше с две ръце сложени на 60 градуса една от друга и каменна физиономия, завъртях се и отново се загледах в пейзажа, оставяйки на водещия да ме научи как да правя сиромашки таратор:

– Баба ми, доста често правеше този таратор, основно поради липса на пари. – започна разказът му – Основната причина да го наричаше сиромашки таратор е, че нямаше пари за кисело мляко. Ето защо тя го правеше само с вода.

Кимнах разбиращо. Като нямаш пари за мляко много явно, че ще направиш таратора само с вода. Макар че аз дори няма да си помисля да правя таратор. Че то на таратора най-яката част е точно киселото мляко. Оказа се, че всъщност рецептата тепърва започвала:

– Баба ми разбъркваше водата с оцет и сол. Взимаше една краставица и я нарязваше. Слагаше копър. Много копър. Чесън. Много чесън. А ако имахме орехи, натрошаваше няколко и от тях.

Разбира се, частта със многото чесън и многото копър направо ме вдъхновиха. Дори се усмихнах, представяйки си ако е с кисело мляко, колко ще е вкусен. Явно това е била и целта на водещия. Да свали гарда на слушателите и после да размаже мозъка им по прозореца. При това в 15:00 следобед, в прекрасна слънчева неделя.

– След това баба ми слагаша малко мъзга от пичката и три ситно нарязани пичи косъма.

Има голяма вероятност да сте реагирали, четейки горния ред, точно както и аз тогава. Нещо смешно в мен се опита да избухне и да изкочи през устата ми, която стискайки създадох звук подобен на кихане на дракон.

Завъртях се, за да мога да се убедя, че шофьорът ми е чул репликата и да се посмеем заедно, но ме очакваше изненада. Той беше от камък. Изглеждаше все едно има тапи в ушите или не разбира български. И не на последно място, физиономията му спокойно би прилепнала на лицето на Чък Норис или Арнолд.

Бързо съобразих, че ако пусна онова смешното да изскочи на бял свят има голяма вероятност да обидя шофьора ми, който може би не обичаше мръсни вицове, съдейки по държането му в момента. Завъртях се с лице към прозореца ми. Стиснах зъби и с много усилия успях да спра изригването, продължавайки да имитирам дракона.

– От този таратор, – продължи без никаква милост водещият – на дядо ми му ставаше мъжеството, и той ощастливяваше баба ми.

Защо! Защо трябва да слушам тия готини кретении в една кола с човек, който явно си е заключил чувството за хумор в мазето. От напъване да не се разсмея, рискувах да получа спазъм на белите дробове.

Погледнах към шофьора с надеждата, че вече ще е отключил мазето, но не. Завъртях се отново към прозореца и, с гърчене на лицето и много потиснат смях, се опитах да се поуспокоя.

– Това беше рецептата на баба ми за сиромашки таратор. – завърши водещият и пусна следващата песен.

Предполагам разбирате, че това с успокояването на смеха, не е лесна задача. На няколко пъти хвърлях бърз поглед към шофьора, но нямаше дори и следа от усмивка. След около две песни успях да си нормализирам донякъде дишането и продължих с важната задача – гледане през прозореца.

Започна третата песен. Изведнъж чух въпрос идващ от съседа ми:

– Какво от пичката?

Той загря! Сигурно е от хората, на които им трябва малко време, за да асимилират нещата. Погледнах го, готов да започнем да се смеем заедно, но не! Явно наистина това беше просто въпрос.

Отне ми поне 20 секунди за да спра, опитващият да изтече през ушите ми смях. Очите ми се напълниха със сълзи от тази нелека задача.

– Мъзга и два-три ситно нарязани косъма. – отговорих.

Чувствах се, като спринтьор, подпрял ръцете си на земята, готов в момента в който съседа му стартира, да го надбяга. Ако още малко задържах устата си принудително стисната, рискувах да счупя някой зъб. Вече усещах насладата от това да се отпуснеш и да се посмееш. Само трябва да изчакам шофьора да даде старта.

– Аха! – дочух от устата му.

Нищо! Дори ъгълчето на устата му не помръдна. Не откъсна поглед от пътя. Нищо бе, нищо!

Той не беше бавно загряващ. Може би беше прагматик. Имах чувството, че обсъжда със себе си, как да обясни рецептата на жена си, без тя да му откаже да я изпълни.

Вече се давех. Отново се обърнах към прозореца. На всеки 1-2 секунди нещо в гърдите ми се взривяваше и аз се гърчех опитвайки се да не го пусна навън. За щастие водещият продължи с не чак толкова брутални истории и малко по-късно вече дишах равномерно.

Влизайки в София се разбрахме да ме остави на Полиграфията, защото имах уговорка с Трифон в Борисова около слончето. Слязох от колата, пожелах “лек ден” и благодарих за возенето. Затворих вратата, той потегли, а аз влязох в подлеза. Ето тази акустика чаках.

Смехът ми кънтеше в подлеза като камбаните на Невски, прекъсван от моменти за бърсане на избилите сълзи. Докато обикалях из парка търсейки Трифон се късах от смях, очевидно предизвиквайки недоумение у хората, с които се разминавах. Ако успеех да се поуспокоя, в главата ми се появяваше сериозната физиономия на шофьора ми, докато му отговарям за мъзгата и космите, и всичко започваше отначало.

Намерих заветната пейка. Бяха насядали 3-4 човека, които ме гледаха неразбиращо. Отне ми около 20 минути, за да успея да им разкажа историята, тъй като всяка втора дума не се разбираше от смях, който продължавах да не мога да укротя.

Години по-късно, наша съквартирантка почука на вратата на стаята ни и, отваряйки я, каза:

– Ехо, хора! Направила съм таратор. Ако искате де, че малко сиромашки стана, че няма много краставица.

Оказа се, че е от малкото хора, на които не съм разказал историята. За да не се обиди на безумния смях, който предизвика, грешката беше поправена.