1999 година беше запълнена с много пътувания, концерти и какво ли още не. Това е годината, в която в България за пръв път бяха Металика, които като млад 18 годишен фен очаквах с нетърпение. Това беше първият концерт от такъв мащаб в страната ни. Имаше пълно слънчево затъмнение видимо в пълната му сила в северо-източна България. Бях открил стопа като начин на придвижване. Последното много беше променило нещата за мен, тъй като бях минал през период с нулев бюджет.
В последствие, около средата на годината, настъпи финансов обрат, защото брат ми имаше нужда от помощник в сервиза му. Вече работех постоянно там от поне 1-2 месеца, когато настъпи 10 Август. Датата не е нещо особено, но за мен беше важна, защото трябваше да потегля към Камен бряг за затъмнението на следващият ден.
Сутринта започнахме работа рано, защото имахме да качваме двигател след основен ремонт, което няма как да се свърши от един човек. Успяхме да се справим със задачата до към обяд и брат ми ме закара до разклона за гара Яна. Всички налични пари бяха вкарани в ремонта, а клиентът щеше да плати на следващия ден. Хубавото беше, че си бяхме взели 2-3 буркана с ядене в сервиза и се разбрахме да ги взема с мен за из път. Лошото беше, че ги забравих.
И така се оказах махайки на стопа с тениска на Металика и задължителната, за носещият такава тениска по онова време, дълга коса. Дънките ми бяха прилично изпокъсани от носене, тъй че поне имаше проветрение. На гърба си имах стара туристическа раница, в която имаше само един суитчър на Нирвана, резервни тениски и гащи, и чифт бански. В допълнение към тази богата екипировка имах и 3 лева в джоба.
Разбира се, тогава деноминацията все още не беше минала, та всъщност бяха 3000 лева, но за по-лесно четене, ще махна трите нули.
С няколко прехвърляния стигнах до разклона Ловеч-Троян и нещата се закучиха. Не знам дали някой от вас е стопирал там, но по това време мантинелата беше осеяна с надписи. Основно можеше да се открие тънката нотка на отчаянието, издраскана върху боята. Избрах си едно по-свободно местенце и добавих име, дата, и от къде съм, според установеният вече формат.
Години по-късно, със Светлето снимахме колкото можахме от надписите, които бяха все още четими и ги публикувахме в StopBG. С течение на годините и промените по сайта, за жалост мисля, че са напълно загубени. А имаше много добри попадения, които вече ми убягват.
Не помня колко точно време съм чакал на разклона, но със сигурност беше повече от един час. Това беше и причината да съм изключително щастлив, когато една кола ми спри и то директно за Варна.
В колата вече имаше четирима човека, като на задната седалка седяха момче и момиче, също качени на стоп. Пътуването с тях потръгна много добре, изпълнено с доста приятни разговори.
Някъде след Търново, настигнахме някаква кола и тъй като се движехме доста по-бързо от нея, я изпреварихме. По същата причина ние бяхме изпреварвани в същият момент от друга кола. Моментално ни освиркаха, а в допълнение шофьора и пътниците от другата кола се почукваха по главите, намеквайки, за евентуалната липса на сиво вещество у шофьорката ни. Добре, че пътят беше достатъчно широк, та имаше как да събере едновременно трите автомобила. Разминахме се, без щети за никоя от колите.
Бяхме изпреварени, докато изпреварвахме и нещата си продължиха по нормалния начин. Разбира се спътника на шофьорката не пропусна да и обясни надълго и нашироко, че огледалата са за да се гледат. След някакво време на нея и писна и се смениха.
Причината да запомня тази случка от въпросното пътуване е, че малко по-късно той започна изпреварване и историята се повтори 1:1 като дори колата, която в този момент ни изпреварваше беше същата – явно бяха спирали да зареждат, или нещо такова. След това вече не се заяждаха за шофирането.
Вече се стъмваше и спряхме на крайпътно заведение за почивка. Не бях ял нищо през целия ден. Застанах пред прозорчето на будката и се загледах в цените. Сандвич – 1 лв. Бира – 1.20 лв. Бирата надделя. Върнах се при останалите, седнали на една от масите с отворена бира в ръка и широка усмивка.
– А бе ти нали не беше ял днес нищо. Защо не си взе един сандвич? – попитаха ме учудени, след като по време на пътуването многократно се наслаждаваха на къркорещите арии на празните ми черва.
– Ем … Да, ама по ми се пиеше бира – отговорих, затвърждавайки старата максима, че по е повече от най.
Стовариха ме на центъра на непознатият тогава за мен град Варна, за който имах само смътни спомени от летуванията през детските ми години. Градът беше пълен с хора, между които забелязах голяма група мои връстници, насочила се към Морската градина с две китари. Бързо съобразих, че по-добре след тях, отколкото да вися сам на тротоара.
Запознахме се и се настанихме на една полянка, посвириха и по някое време едната китара се оказа в ръцете ми. Свирих и пях до изгрев слънце, като от едно време нататък бях единственият буден на поляната.
Сутринта ги оставих да си доспиват и реших, че имам нужда от храна. Намерих някакво денонощно магазинче, което имаше малко отворено прозорче на врата, през което се извършваха нощните продажби.
– Извинете!
– Да, какво ще искаш?
– Ами да ми кажете, колко ще ми струва един хляб и две наденици?
– Един лев – беше отговора след като претегли надениците.
Сега за толкова дори и хляб трудно можеш да си купиш. Предоволен от цената се разделих с още един лев и след малко вече тъпчех в устата си половин наденица, и част от хляба. Можех спокойно да изям и двете, заедно с целия хляб. Прецених, че не се знае, кога ще мога да се сдобия с друга храна, и по-добре да съм по-пестелив. В интерес на истината изкарах два дни с надениците и хляба.
Позаситен от късата закуска, се натъкнах отново на компанията от снощи. Бяха си наели микробус, който да ги закара на някакво техно парти на шабленския фар и предложиха да се кача с тях ако искам. Исках. Даже много.
В буса заспах безславно и се събудих малко след Каварна. Оставиха ме до входа на техно фестивала. Тъй като главният път заобикаляше Камен бряг, сега трябваше да се върна няколко километра по крайбрежния път. За пръв път бях в този район и гледките бяха много впечатляващи. Качи ме кола, която ме остави в сърцето на най-голямото хипарско сборище, което съм виждал в България.
Ако сте ходили в Камен бряг, знаете колко е обширно платото. Сега си представете, че между селото и морето има огромен фестивал, палатки, автобуси, коли, мотори. Нямаше празно място.
Затъмнението започна да променя леко светлината. Апогея му щеше да е някъде след 14:00 часа, но засега луната препречваше само малък ъгъл от него. Всички, с които се заговарях ми показваха “уредите” с които гледаха затъмнението. Имаше всичко, което може да се сети човек. Опушени стъкла. Различни видове очила. Телескопи със специални филтри. И разбира се един супер захилен чичо, с бутилка ракия в едната ръка и с маска за заваряване в другата. Помолих да я пробвам и мога да кажа, че беше много яко!
Доста хора бяха с еднакви картонени очила, които се оказа, че вървели подарък към днешния брой на Труд или 24 часа. Открих в тълпата, някакъв човек, който ги продаваше и с последните ми 80 стотинки си купих вестник с чифт очила. Дотук бях с парите, но дали прихванал от еуфорията на тълпата около мен или от нещо друго, не ми пукаше, че оставам без никакви пари.
Докато се разхождах из тълпата, попаднах на компания, която беше насядала на земята в кръг с две китари. Познавах 2-3 човека от компанията и спрях при тях. Огледах се, но видях, че тъй като са седнали, никой не ги слушаше.
Започваше същинската част на затъмнението и реших, че трябва да се намеся. Звучи доста високопарно, но тогава наистина го чувствах така. Трябваше да има музика, която да събере повече хора, а не десетината човека седнали на земята.
Поисках едната китара, преметнах колана и през рамо и се изправих. Започнах с нещо тематично за момента – Нека бъде светлина на Подуене. Трябва да спомена, че мога да пея доста силно и тогава бая се постарах. След малко вече бяхме наобиколени от още хора. Свърших песента и Реми беше хванал втората китара, а някой ми подаваше бутилка ракия. Не отказах.
Нямам спомен за следващите песни, но помня, че успях да изсвиря поне още 3-4 песни свързани със слънца, луни и светлина. Слънцето беше наполовина, а хората около нас ставаха все повече. Всеки път, щом свършех песен, имаше бутилка с ракия, която ми бе подавана отнякъде.
Бях затворил очи и изпънал глава към небето пеейки някаква песен. Отворих очи и се огледах. Бяхме събрали над 100 човека около нас и всички пееха и подскачаха. Завъртях глава и се вцепених, защото се оказа, че една камера ме снима от две педи разстояние. В последствие се оказа, че са от варненска кабелна телевизия, чийто материал за затъмнението по-късно беше излъчен и по Ефир 2. Следващите няколко месеца всички познати и роднини се заизреждаха да ми обясняват как са ме гледали по телевизията.
След много години заедно с няколко приятели имахме участие в предаването Споко по БТВ, свързано с пътуването на стоп. Докато си говорихме със сценаристката (или може би беше режисьорка – не помня) разбрах, че всъщност е била в екипа снимал въпросният репортаж на затъмнението. Благодарение на нея успях да гледам видеото 9-10 години по-късно.
Настана вечер и месец изгря! Или по-точно настана затъмнението и докато слънцето беше само един тънък пръстен от слънчеви изригвания, по хоризонта изгряха звезди. Хората закрещяха, завиха кучета и след малко всичко свърши. Все едно бяха обявили края на програмата – всеки се зае с някакви явно по-интересни неща.
Не мога да не спомена, че тогава БНТ бяха направили голям гаф, защото бяха обявили, че ще предават наживо затъмнението, а хората гледаха по телевизията само черен екран. В един изтекъл в публичното пространство след време разговор, стана ясно, че не са им позволили да снимат, за да не прецакат скъпата техника.
Аз имах други наблюдения по въпроса. Близо до ръба на скалите беше разположена камера на БНТ, която очевидно нямаш как да снима, защото операторът гледаше през ръба на няколко метра от нея. Всъщност той не беше единственият, който гледаше натам, защото на една голяма скала на няколко метра от брега, имаше двойка, която се плющеше под затъмнението без да им пука от може би стотиците хора, които ги зяпаха. А зрителите гледаха черен екран. Можеха поне тия двамата да дават.
Не съм сигурен колко ракия бях изпил, но реших, че ще изтрезнявам като се къпя в морето. По-голяма глупост не можех да направя. В Камен бряг няма плаж. Къпеш се между скалите, като става прилично дълбоко за няколко метра. Аз мога да плувам само кучешката, а в момента и това не можех. Не знам как излязох жив от водата. Опитите ми да се удавя не бяха успешни, но пък бяха поне 4-5.
Остатъка от деня прекарах в пиене, свирене и излежаване по платото. Хората чувствително намаляха, а и доста от автобусите и колите си заминаха. Вечерта прекарах до вечното огънче, заедно с още 10-12 човека, от които познавах само едно момиче от пирамидата на Баба Яга в София.
Заприказвахме се с някаква девойка, която по-късно заяви, че трябва да си намери палатката, но ѝ е много студено, а дрехите и са там.
– Дали ще можеш да ми дадеш суитчъра ти, като си намеря палатката ще ти го донеса?
– Няма проблем – отговорих без да се замисля. А трябваше.
Остатъка от нощта прекарах зъзнейки по тениска. Легнах да спя до огънчето, като се завъртях така, че да ми топли бъбреците. През цялата нощ някой ми подръпваше тениската, защото кръста ми се оголвал.
Събудих се от смеха на две пиянки, които цяла нощ не бяха спрели да приказват глупости и да пият. Освен това и се бяха записвали, и сега се смееха на записите. До мен седеше познатата ми от София, която явно не беше разбрала, кой лежи на земята до нея.
– А бе Роши, ти ли си бил бе!
– Ми да – отговорих с усмивка.
– Цяла нощ ти подръпвах тениската, че ти се оголваше кръста и се псувах, че помагам на някакъв непознат човек.
Посмяхме се заедно на репликата ѝ. После се смяхме на глупостите, които бяха записали двамата типа до огъня. Единият се опита да си запали цигара, но изтърва запалката и тя падна във вечния огън. Без да се поколебае и секунда, той люсна една чаша с бира или нещо подобно отгоре му и го загаси. Взе запалката, запали си цигарата и след това запали и огънчето.
Слънцето се беше показало преди малко и още беше доста хладно, а и аз бях бая измръзнал през нощта. Тръгнах между палатките, като поглеждах всяка, която беше отворена и след 15-ина минути късмета ми се усмихна. Въпросната девойка от снощи спеше върху шалте, в палатка, с огромен спален чувал и моят суитчър. Най-безцеремонно я събудих.
– Ти явно си си намерила палатката?
– Ами да.
– Да беше ми върнала суитчъра поне или да беше предложила да спя в палатката. Цяла нощ съм зъзнал по тениска до огънчето.
След малко, вече по-облечен, се бях постоплил и започнах да обмислям връщането ми към София.
С раницата на гърба се насочих към пътя, за да си хващам стопа. Минавайки по една от уличките срещнах Енджи, който беше може би 40 или 50 годишен хипар. Бяхме се запознали предния ден докато свирех на затъмнението.
– Рошииии! – ме пресрещна той с огромна усмивка. – Накъде?
– Към стопа и София.
– А, не! Първо ще изпиеш с мен една бутилка мента.
– Ама аз нямам никакви пари вече.
– За това не се притеснявай.
Взехме бутилка мента и седнахме, пред единственият тогава магазин в Камен бряг, на раздумка. Беше все едно си застанал на Орлов мост или на Попа. Всички отиваха до магазина, кой за бира или водка, кой за ядене.
Бутилката мента си отиде незабелязано, а след толкова хора, с които си говорихме за техните планове, вече не бях толкова сигурен дали посоката на стопа ми е точно София. Всички се бяха запътили я към Созопол, я към Варвара, а и за къде ли не другаде.
– Енджи, благодаря за ментата и ще се видим пак. Аз изчезвам.
– Приятен стоп към София.
– А бе май няма да е натам, ами ще хвана първо на Юг.
– Успех тогава.
На пътя пред магазина, вече се бяха наредили много стопаджии и аз закрачих с идеята да се наредя някъде отзад. Пусти навици, докато ходех вдигнах ръка и една кола спря до мен, предизвиквайки недоволни погледи у чакащите групички. Истината е, че колата ми спря, защото бях сам, а всички други бяха по двама-трима човека.
Закараха ме директно до Варна, което тогава не оцених, но след години, стопирайки отново в този регион, разбрах колко нерви и време са ми спестили. Компанията в колата беше приятна, усмихнати хора на около 40+ години, с които разговора вървеше изключително леко.
Във Варна ме оставиха преди Аспаруховия мост. Реших, че няма да го пресичам и помахах в началото му. Качи ме кола, която отиваше до Аспарухово и ме оставиха на другия край на моста. Там направо беше Ад. Колоната от стопаджии беше безкрайна.
Старо неписано правило е, че ако на стопа вече има хора, трябва да застанеш след тях. И аз закрачих. Познавах малка част от стопаджиите, но на няколко пъти се спирах, за да се видя с разни приятели. Отне ми около час, за да подмина всички чакащи и стигнах до Капката – известна чешмичка на 3 км и нещо след края на моста, която тогава открих за пръв път.
Реших, че ще махам там, защото нямаше смисъл да ходя по-далеч, а и явно спираха доста коли и камиони заради чешмата. Подмина ме камион ГАЗ, от каросерията на който ми махаха доста познати лица, натоварени като дини. Следващият ГАЗ спря. Метнах се в каросерията и се оказах заедно с още десетина стопаджии, които той беше натоварил преди това.
Ако не сте пътували в каросерия на камион, трябва да знаете, че е много приятно. В общи линии прилича на возенето в кабриолет, само дето е камион и е още по-яко.
Камионът ни стовари в Старо Оряхово, а както се оказа, явно са били няколко камиона със стопаджии. Старо Оряхово беше заприличало на изхода на Варна. С доста приповдигнато настроение от возенето в каросерията, отново закрачих за да се наредя. Едва бях минал 100-200 метра и до мен спря кола и отвори вратата.
– Ей момче, качвай се. – ме подкани познат глас.
Беше същата кола, която преди това ме вози до Варна. Свършили си работата и продължили за Бургас. Доста мъка ми спестиха. Бургас вече им беше крайна дестинация, въпреки се доста се побъзикахме, как след 2 дни докато си вървя, по някой път нейде в Родопите примерно, една кола ще спре и ще отвори врата, подканяйки ме да се качвам.
Оставиха ме на изхода за Созопол, където имаше не повече от десетина човека на стопа. Нищо работа. Ще ни качат за нула време. Всъщност нямах никакъв конкретен план, а по-скоро бях решил, че ще видя докъде ще мога да стигна.
Докато чаках на изхода на Бургас, реших че ще се пробвам да стигна до Китен. Със още 2 или 3 коли успях да стигна там около 23:00 часа. В последната кола бяхме шофьорът и четирима миризливи стопаджии. Въпреки вече студения нощен въздух навън, шофьорът отваряше прозореца от време на време, че не се дишаше.
И ето ме в Китен. Никой не знае, за какъв дявол ми трябваше да ходя там. За човек с раница на гърба, търсещ малко хипарийка, това е едно от най-скучните места по черноморието ни. Но две години по-рано бях ходил там с приятел от Крумовград и имах много добри спомени.
Помотах се по улиците, пълни с хора насочили се към дискотеките покрай плажа. Честно да си кажа, нямам спомен къде спах, но на сутринта първата ми работа беше да се махна от там.
Чудих се накъде да потегля и реших, че ще е отново на Юг. Реших да видя Варвара, за която предния ден толкова ми бяха говорили някакви хора. Очаквах, че ще намеря място пълно с хора с раници, палатки, китари и други подобни. Намерих малко тихо селце, в чиято единствена отворена кръчма седяха на една маса две приятелки.
– Ей, Роши! От къде така идваш.
– Камен бряг. Бях за затъмнението.
– А! Ми то и ние. Снощи пристигнахме. Искаш ли рибена чорба, че няма кой да я дояде?
Разбира се, че исках. Последните остатъци от надениците и хляба бяха изчезнали предния ден. Изядох рибената чорба и предложения ми хляб. Прекарах още около час с тях на приятна раздумка и отново на път.
Този път реших да пробвам Созопол. Беше около обяд и имаше доволно много време за да стигна. Някак се добрах до Царево. А от Царево до Китен имах един от най-запомнящите се стопове.
Спря ми Citroen BX.
– Здравейте, за Созопол пътувам.
– Качвай се момче, ще те закарам до Китен. – ми бе отговорено.
Настаних се, потеглихме и той добави:
– Ти от къде идваш?
– Ами от Варвара, но вчера бях в Камен бряг за затъмнението.
– Ех, мамка му! А ние с баджанака се напихме в Созопол и не можахме да отидем до там. – ми бе обяснено – А яко ли беше?
– Много яко!
– Ех мамка му! А ние с баджанака се напихме в Созопол и не можахме да отидем. А много хора ли имаше?
– Страшно много! Имаше автобуси дори, а хората бяха като на някакъв голям фестивал. Китари, пеене. А бе, много як купон.
– Ех мамка му! А ние с баджанака се напихме в Созопол и не можахме да отидем. – отново се затюхка той и добави – А тая кола знаеш ли на кой е?
– Ами предполагам, че на баджанака ти. – отвърнах му през смях, защото вече усещах, че иска да се похвали с баджанака си.
– Да бе! Как позна? – и без да изчака отговора ми добави – А знаеш ли кой ми е баджанак?
– Ами не знам, но предполагам, че сега ще разбера.
– Точно така! Коцето Калки ми е баджанак. – и за да е сигурен, че знам какво са правили на 10-и вечерта добави – Ама много тъпо, че се напихме с него и не можахме да дойдем и ние на Камен бряг.
Малко по-късно ме остави на разклона за Китен, за да ходи да пият с баджанака му.
Тук ще се наложи да се пренесем напред в бъдещето, мисля, че годината е 2002, но не съм напълно сигурен. Историята за точно този стоп, я бях разказвал сигурно стотици пъти на разни хора. Светлето, с която махахме на изхода на Бургас, пътувайки за Пловдив, я знаеше наизуст. След малко ни спря кола. Citroen BX.
– Здравейте, пътуваме за Пловдив.
– Качвайте се, аз съм по Подбалканския, че отивам към Габрово, но ще ви закарам поне до Сливен.
Качихме се и още не бях сложил колана си, когато чух познат въпрос:
– Тая кола, знаеш ли на кой е?
На задната седалка, Светлето се засмя свързала всички нишки, а аз усещайки, че няма начин да греша отговорих без да се замислям:
– На Коцето Калки.
– А стига бе! Ти от къде знаеш? – втрещи се баджанака на Коцето.
Разказах му историята, а Светлето му обясни, че се е засмяла, защото я знае наизуст и е била сигурна, какъв ще е отговорът.
Нека сега се пренесем още по-напред във времето. Този път годината е 2014 или 2013. Пия с приятели в RockIt в София. И в помещението влиза и сяда на съседната маса Коцето Калки. Сами разбирате, че не се сдържах.
– Здрасти.
– Здравей.
– Аз съм Ростислав, и сега ще ти задам един доста странен въпрос. – срещу мен имах човек, който ми се усмихваше, явно свикнал да се усмихва, докато говори с някой, но очите му издаваха тоталното му недоумение. – Ти къде си бил по време на затъмнението 99-та година?
– Ъъаааъъ! Ами не помня. – бях успял дотолкова да го шашна с въпроса си, че недоумението измести усмивката му.
– Добре. Нека започна от другаде. Имал ли си Citroen BX, който след това да си подарил на баджанака си?
– Ами няколко BX-а имах, и да, единия го подарих на баджанака.
– А с тоя баджанак, да сте искали да ходите на Камен бряг за затъмнението, но да не сте успели, защото сте се напили в Созопол?
– Да ти кажа не помня, но май имаше нещо такова.
Разкарах му цялата история със стопа от Царево до Китен, както и следващия стоп от Бургас до Сливен, посмяхме се заедно, пихме по едно, благодарих му за отделеното време и му пожелах приятна вечер. Една история беше напълно потвърдена.
Та, да се върнем на стопа към Созопол, 1999 година. След като баджанака на Коцето ме остави на разклона, ме качи един от най-притеснителните шофьори, при които съм се возил. Колата беше Голф двойка 1.8. Имахме такава на поддръжка и мога да кажа, че това нещо можеше да лети. Шофьорът явно беше съгласен с това твърдение, но начинът по който използваше колата ми изправи косите. Буквално.
Качих се и колата вече летеше по пътя. Забелязах, че шумът на двигателя, при превключване на скоростите е оглушителен и се загледах в шофьора. Всъщност той използваше само два от педалите. Десният му крак беше натиснал педала на газта до долу и не го пускаше, сякаш беше настъпил мина и чакаше да дойдат сапьорите. А другият му крак натискаше педала на съединителя, когато трябваше да превключи скорост, а също и ако трябваше да намали скоростта. Спирачката явно беше излишна.
На места се движехме със над 150, а на отсечка Приморско – Дюни, имах чувството, че тия от Фолксваген са сложили 2-3 дръжки по-малко отколкото ми трябваха. Стигнах удивително бързо до Созопол и като слязох бях сигурен, че живея втори живот.
Созопол беше приятно жив. Помотах се малко следвайки тълпите от хора, докато не реших да мина през плажа. Следващите дни, ходенето на плажа беше по програма. Намирах място, където да оставя раницата и дрехите си. Влизах във водата и плувах, колкото мога. Когато изляза, за да не изгоря, направо се обличах и отивах в парка на сянка. В резултат, след няколко дни тениската и особено дънките ми бяха покрити със сериозен слой сол.
Пари нямах никакви, храна също. Същата вечер се запознах с една компания, която ме приюти за една нощ на пода в квартирата им и прекарах с тях част от следващия ден. Помня, че имаше един тип от въпросната компания, с който доплувахме до средата на залива на централния плаж и след това пяхме Pearl Jam и други подобни.
Следващата вечер прекарах на една от пейките в парка. Събудих се може би към 3 часа защото ми стана много студено и седнах на пейката, чудейки се, какво да правя.
След малко от някъде се появи добре изглеждаща мадама с къса пола и с около 10-ина години по-голяма от мен.
– Здрасти. – поздрави ме тя, сядайки до мен.
– Здравей.
– А бе извинявай, че те занимавам, ама да ти се намира спринцовка? – застреля ме тя с най-неочаквания за мен въпрос.
– Ами не. Аз освен алкохол, друго нищо не употребявам.
– Де да бях и аз така. А ей на – работя в офиса на голяма фирма, заплатата ми е много добра и какво от това, като всичките пари ги давам за тия боклуци. А да знаеш от къде мога да намеря спринцовка?
– Ами по-нагоре имаше две аптеки, предполагам, че в някоя от тях ще има. Ако искаш мога да дойда с теб и без това не мога да спя, че стана студено.
Аптеките бяха затворени и се насочихме към поликлиниката в стария град, която имаше денонощна спешна помощ. Тя седя вътре поне 15 минути, защото дежурният лекар решил да и чете морал. Върнахме се в парка, където тя си приготви дозата и след като напълни спринцовката, започна да си търси вена.
Аз седях в другия край на пейката и се чувствах много странно. Всъщност за пръв и последен път виждах някой да се опитва да си бие хероин пред мен. Не съм сигурен, че беше хероин, но от филмите, които съм гледал останах с такова впечатление. Същевременно въпросната мадама изглеждаше сякаш животът и е в пъти по-добър от моя в момента. Някак си главата ми не го побираше, защо ще искаш да си тровиш организма така. Но си давах сметка, че няма как да съм научил нещо за живота ѝ от един час прекаран в търсене на спринцовка.
Вена така и не откри. Сякаш всичките бяха решили, че днес не им се занимава и се бяха скрили. Тя видя, че няма да се получи, а и иглата на спринцовката ѝ се спече. Благодари ми, че съм и правил компания и си замина, както и се беше появила.
Докато обикаляхме бях забелязал, че има много бирени бутилки в парка и реших да пробвам да върна няколко в денонощния магазин отсреща. В следващите няколко дни, благодарение на връщането на бутилките, всяка сутрин закусвах банички с 2 кисели млека, а за обяд и вечеря си взимах хляб с кремвирши или наденица. Имаше и пари за бира или за партия водка или мента с някой познат. А познати не липсваха, както и китари. Въобще дните и вечерите бяха с доста плътна програма.
Мисля, че на третия ден срещнах една компания от София, с които се познавахме отново от пирамидката на Баба Яга. Тръгнахме към Пощата, където имаха уговорка с останалите им познати да се чакат. Подпряхме се отпред и си заразправяхме кой как се е добрал от Камен бряг и Шабла до Созопол.
След малко Глиги, който беше изчезнал нанякъде се появи с пластмасова чашка със скаридки и ни предложи да си вземем ако искаме. Никой не отказа и когато свършиха, той пак изчезна нанякъде. След пет минути Глиги отново се приближи, този път дъвчейки сандвич.
– Някой иска ли?
– Аз май няма да ти откажа – се обадих аз, а след това се дочуха и още 1-2 положителни отговора, последвани от дъвчене.
– Глиги, ти нали нямаше пари бе?
– Ми нямам.
– Ами тия скариди и тоя сандвич от къде са?
– Ми от кофата, някакви тъпаци ги бяха хвърлили. – отвърна той през смях.
Нищо си му нямаше на сандвича. Изядохме го без да ни мигне окото.
Вечерта прекарахме на Райския плаж, където тогава нямаше нищо, а в днешни дни има някакъв мутренски комплекс. Поспах с гръб към огъня и преди да е изгряло слънцето се върнах до парка, за да събера и върна бутилки.
Имах чувството, че така мога да изкарам цял месец в Созопол. За жалост се оказа, че не съм прав, защото няколко дни по-късно вече не бях единственият, който събираше бутилки в парка. Приходите рязко спаднаха и реших да се прибирам към София.
Попътно останах за една вечер в Бургас на гости на моя позната. Пообиколихме града и вечерта седнахме да пием в квартирата, разположена на пети или шести етаж, заедно със съквартирантката ѝ. Датата беше 16-и и след няколко часа щеше да настъпи 17-и Август 1999 година.
Легнахме да спим и към 3 часа бях събуден от двете, които се бяха навели над мен, разтърсваха ме и ми крещяха:
– Събуди се! Земетресение!
Огледах стаята неразбиращо и видях как полилеят се удряше в тавана като обезумял. Гардеробът се разправяше със стената, с която явно имаха стара вражда, а двечките не спираха да крещят и да ме друсат.
Замислих се, че при толкова силно земетресение май няма смисъл да се опитваме да избягаме от сградата. Тя или ще издържи или няма. Прегърнах ги и ги дръпнах да легнат до мен, като ги успокоих доколкото бе възможно:
– Спокойно! След малко ще спре.
И разбира се, след малко земетресението спря и всички заспахме.
Връщането към София явно не е било интересно, защото нямам никакъв спомен за стопа. За сметка на това, помня колко бесен беше брат ми, че вместо за два дни, ме е нямало за 7. А за мен това пътуване остана един от най-ярките спомени, как отидох за 7 дни на море с 3 лева.