В края на 2005 година, и по-точно в началото на Ноември, се намирах в Крумовград. Беше изключително гаден период за мен. Хората, които ме познават, знаят че не страдам от депресии, но тогава бях на крачка, защото нямах никаква идея накъде да продължа.
Бях почти приключил с университета, което и до ден днешен е така, но нямах идея с какво да се занимавам. Опитите ми да си намеря работа в Пловдив, се бяха увенчали с тотален неуспех, и затова се бях прибрал за някакво време да си събера главата. Само месец по-късно вече имах нов работа и нещата започнаха да се подреждат, но в този момент все още не знаех, какво ме чака.
Един ден ми се обади Андон с предложение да отидем на тридневен преход в Стара планина. Времето беше сравнително добро за сезона и като цяло приятно, или така си го спомням сега. Взех от баща ми някакви пари, сложих в раницата едни чехли и спалния чувал, нахлузих туристическите обувки и хванах стопа за Пловдив. Там се събрахме с Андон на изхода за Карлово, и продължихме към Троян.
Идеята на маршрута беше да спим една вечер в хожа Васильов, която се намира между Троян и Тетевен, и от там да се качим на билото и да поемем на запад към хижа Момина поляна. До Троян стигнахме сравнително бързо пресичайки любимият ми старопланински проход Троян-Кърнаре.
Вече приключили с него, хванахме пътя за Тетевен. Там ни качи кола, отиваща до село Шипково, където много години по-късно бяхме на минерален басейн, след готина вечер на палатки.
– Извиняйте, но да попитам нещо. – започнах аз отдалече – Да знаете дали, някъде в Шипково, можем да си купим домашна сливова ракия?
– Е! Че как да няма! – отвърна през смях шофьора – Те повечето хора не си я продават, ами си я пият. Но иначе, мога да ви закарам до бившият водопроводчик на селото, който прави и продава ракия. Ако го няма, идете до настоящия водопроводчик, който е другият човек в селото, който продава.
– Хахахаха! – не издържах аз – А бе, в т’ва село какви водопроводи имате, че само ракия да тече по тях, вече две поколения водопроводчици?
Посмяхме се заедно по темата и той ни остави пред къщата на бившия водопроводчик. Той си беше вкъщи и ни покани в двора, за да помогнем в сипването. Тъй като купувах ракията само за мен, реших че половин литър ще е достатъчен. Дядото се оказа много словоохотлив и сипването на ракията отне повече от половин час. Помогна и факта, че синът му е служил в казарма в района на Крумовград, а намерихме и други общи теми.
Сбогувахме се и отново вдигнахме палците. Не след дълго ни качи кола, която ни остави на разклона за хижа Васильов, към която продължихме пеша по много приятен черен път. След 2-3 километра стигнахме хижата.
Навън беше захладняло, та си поръчахме по една супа и по една ракийка. На съседната маса, се бяха настанили някаква компания от 40-годишни мъже и една жена от Тетевен, които бяха дошли за да си починат на хижата. Завързахме разговор с тях и вечерта напредна.
Тук е мястото, да спомена хижаря на Васильов, за който преди да потеглим на път, бяхме чели добри отзиви. Бивш хижар на Козя стена или Ехо, за който всички се изказваха много приятелски. Нещо обаче явно се беше променило, защото човека, с който се запознахме, беше много сприхав и нервен.
Всичко това беше в рамките на поносимото, до момента, в който около полунощ Андон му заяви, че ще спи на спален чувал пред хижата, за да си пробва новия водоустойчив спален чувал. В този момент той избухна и започна да ни крещи, че ние сме яли само по един боб, а сега и нощувка нямало да плащаме. За какви сме се мислили и други неща все в тоя стил.
С много мъка успяхме да го успокоим, като му обяснихме, че само Андон ще спи отпред, а аз искам легло. Донякъде го разбирах, защото съм сигурен, че тази хижа няма толкова много посетители, но все пак бяхме направили доста сериозна сметка с разни бири и ракии.
С компанията от Тетевен поостанах до късно, което почувствах по неприятен начин на зазоряване, когато се бяхме уговорили с Андон да потеглим. Излезнах пред вижата и намерих плътно увит пъшкул до оградата. Явно влажността беше много висока, защото по оградата и спалния чувал, буквално се виждаха малки ручейчета, които се оттичаха нанякъде и след няколко секунди се образуваха наново.
Какавидата се пропука и обитателя ѝ, се измъкна от там.
– Чувала е много добър. – обясни Андон – Виж отвън изглежда, все едно са изливали кофи с вода, но бръкни вътре.
Опипах чувала от вътрешна страна. Беше абсолютно сух. Явно промазката му беше много добра. След малко вече бяхме готови и потеглиихме на път.
Върнахме се до разклона, на който слезнахме от стопа предния ден, обсъждайки хижаря и отношението му:
– Аз не мисля, че беше прав да реагира така. – казах аз – Развика се, как сме изяли само по една супа, а ние бяхме изпили повече пари, отколкото щеше да дадеш за спане дори. Може и да е бил от тези приятните хижари преди време, но вече явно е започнало да му тежи, и е станал по-раздразнителен.
– Да това е така. А има и още нещо, което лично на мен ми направи лошо впечатление. – обясни Андон – Той вече доста време е хижар тук, а когато го попитах как се казва местността, покрай която минаваме в момента, ми отговори, че нямала име.
– Еми тя може и да няма име.
– Глупости. Хвани някой овчар и веднага ще ти каже, че това му викат примерно Борисови ливади, или че на малкото връхче след него, се нарича Конският хълм. Въобще всичко си има наименование, което хората от района използват. Хижаря е тук от много време, а още не ги е чувал. Всички свестни хижари, с които съм се запознавал си познават района перфектно.
Замислих се върху казаното и се сетих, че на село, откъдето беше родом баща ми, съм чувал да наричат с някакви имена всяка ливада, дере или възвишение. А и ако хижаря се държеше с местните, както се държа с нас, то нямаше как да чуе какви наименования използват из района.
След като се прибрахме от това пътуване, решихме да споделим тези си впечатления, във групата за Туризъм на Дир-а, където предизвикахме сериозни полемики по въпроса. Основно бяха нападки по наш адрес от старите кучета.
След главният път, маршрута ни продължаваше на юг, като след толкова години си го спомням като приятен. Изключение правеше последната част, преди да се качим на билото, където пътеката ни водеше право нагоре, а носа ми сочеше в земята, защото ако вдигнех глава, можеше да се изтърколя назад и да трябва да го качавам пак.
Трябва да вметна, че винаги съм обичал планините, но никога не съм бил много запален планинар. Поради тази причина дългите изкачвания, които никога не са били проблем за мои приятели планинари, за мен винаги са били мъчение. За щастие, те все по някое време свършват.
Мисля, че се намирахме на билото на Стара планина, някъде между хижа Козя стена и хижа Ехо. Пътеката ни беше извела на скалист хребет със зимна маркировка, под който виждахме лятната пътека. Скалите бяха отвесни и нямаше начин да стигнем до нея, тъй че продължихме по зимната маркировка. По-късно разбрахме, че е трябвало да се върнем 50 метра на изток и там двете пътеки са се събирали.
Ходенето по билото беше ужасно, защото скалите имаха наклон и бяха много влажни, което с туристическите ми обувки с Vibram подметка, ме докарваше до кратки прединфарктни състояния. На всяка втора крачка обувките ми губеха сцепление и се опитваха да ме закарат в близката пропаст. В крайна сметка оцелях някак.
След известно време лятната и зимната маркировка се събраха и не след дълго стигнахме хижа Ехо. Искам само да вметна, че въпреки отвратителната подметка, въпросните обувки, които бях купил около 2001-2002 година са живи и до днес. Преди около 6 месеца им се разлепи подметката, а в същото време се разлепи подметката и на едни кецове 5/10. Закарах ги заедно на ремонт. Когато ги взех, си замислих, че кецовете са на 1 година, а туристическите обувки на над 15. По-интересното е, че тъй като са някакъв модел за спускане, кецовете струват почти 3 пъти повече.
Андон влезна, за да провери дали имат нещо за ядене, а аз вече се чувствах толкова уморен след снощното пиене и дългият преход, че легнах върху една маса пред хижата и заспах. Слънцето беше много приятно. Особено докато си припаднал по гръб с разперени ръце и крака увиснали от масата. Мисля, че съм спал около половин час, а може и да беше повече.
Събудих се, хапнах нещо и се заприказвах с хижаря.
– Вие накъде сте тръгнали?
– Хижа Момина поляна.
– Момчета, да знаете, че до там са към 10-12 часа преход.
– Е не са толкова много чак. – намеси се в разговора Андон. – Трябва за около 6-7 часа да сме там.
– Вие си знаете как можете да ходите, но като цяло мисля, че няма да стигнете. Много е далеч.
Всъщност причината да се бяхме запътили натам бе, че същата вечер там щяха да са наши познати. Но така или иначе, хижарят на Ехо се оказа прав, и нямаше да се видим с тях.
Потеглихме от хижата, като слънцето ни топлеше приятно и решихме да минем през Юмрука. Изкатерихме върха, на който има кутия с тетрадка за спомени, която можете да видите на снимката по-долу правена години по-късно на друго качване на върха. Вече не помня какво бяхме писали, но мисля, че описахме маршрута си до момента.
На слизане забелязахме, че Вежен се е забил в неприятен на цвят облак, а тепърва ни предстоеше да минаваме през него. За Вежен, казват че е винаги наежен. Не знам дали е точно така, но тогава със сигурност беше.
При старопланинските върхове, много често не можеш да разбереш дали си вече на върха или не точно. Причината е, че много от тях са като една голяма обла поляна, без някакъв изразен релеф. Същата е ситуацията и на Вежен.
Нямам идея дали сугращицата започна да ни пере малко преди върха, на самият връх, или малко след него. И въобще не ми пукаше. Ако има нещо по-неприятно от сугращицата, нека ми го покажат. Ще трябва да е много впечатляващо и най-вероятно ще е градушка с размер на тенис топки. В онзи момент сугращицата си беше достатъчно неприятна.
Забързахме крачка по предложение на Андон, за да можем да се смъкнем малко по на ниско, и да ни вали само дъжд. Наистина, слизайки от върха, сугращицата бе изместена от дъжд. Разбира се, подгизнахме и особено аз. В онези години, планинската екипировка, беше нещо, което не можех да си позволя. Затова бях с най-обикновени дънки, и яке, което по никакъв начин не спираше водата.
Обсъдихме набързо дали да продължим или да завием към хижа Вежен, която не беше далеч, но желанието да пробваме да стигнем до крайната ни цел беше по-силно.
Не след дълго имаше нова изненада. В далечината пред нас, се задаваше гръмотевична буря. Ние бяхме на напълно откритото било, а заради всичките облаци и напредналия ден, беше и мрачно. Забързахме напред, оглеждайки склоновете, за някоя горичка в която да се скрием. Бурят ни приближаваше бързо, а количеството светкавици, които се сипеха от нея, беше достатъчно, че да ни притесни много сериозно.
Не след дълго видяхме гора на северния склон и въпреки стръмния терен, се спуснахме в нея. Навряхме се, колкото е възможно по-навътре, всеки избра по едно дърво, на което да се подпре и зачакахме. Бурята вече минаваше по билото над нас и гръмотевиците бяха оглушителни. Дъждът се лееше без да спира, а ние се подпирахме на дърветата с наведени глави, за да може да се стига водата по качулките ни.
Изчакахме подпряни на дърветата между половин и един час, докато вече можехме да гарантираме, че всички гръмотевици, които чуваме са далеч от нас. Почти на четири крака се добрахме пак до билото и видяхме, как гръмотевичната буря се е запътила към Вежен. Поехме отново на запад.
Дъждът не беше престанал, а си валеше по онзи неприятен, напоителен начин. За да ни е още по-приятно, вече се беше стъмнило, или поне така изглеждаше заради облаците, които ни обграждаха. Ходенето се превърна в тотална агония.
Андон имаше проблем със зрението, заради който не виждаше почти нищо, ако е по-тъмно. За да може все пак да продължим, започнах да изброявам всяко препятствие, което срещах, за да може да се опита да го избегне.
– Камък в ляво.
– Ох! – потвърди той.
– Корен.
Туп, с глух удар на крак в корен, отново потвърди Андон.
Стигнахме до Старопланинското конче. Тогава можех да се закълна, че разстоянието от Вежен до там е минимум 10 километра. Сега разглеждайки картите установявам, че е само 3-4 километра. В един момен заради облака, в който се движехме и прекрасния освежаващ дъжд, сигурно сме постигнали някаква невероятна скорост от около един километър в час.
Движихме се по зимната маркировка между двата върха, на които опира кончето. Тук трябва да отбележа, че Старопланинското конче въобще не изглежда като Пиринското, ами се движихме по наклонена на север поляна. Реших да се приближа към ръба, за да видя дали и от другата страна не беше така. Там обаче, стръмно се спускаха скали и реших, че повече няма да се приближавам до ръба при тази буквално никаква видимост.
Стигайки до западният връх, който се казва Братаница, установих че не мога да намеря пътеката. Имаше много клек, който всеки беше заобикалял както му дойде и нямаше видими следи. Повъртяхме се още някакво време и се върнахме до последния кол, който бяхме намерили.
Андон остана до него, за да може да ме насочи накъде да се върна, а аз започнах да обикалям и да търся следващият. Никакъв успех. Все едно не съществуваше. Викнах и Андон отвърна насочвайки ме обратно.
Обсъдихме какво да правим, но като цяло нямахме много избор и решихме да спим между клековете. Избрахме си така местата, че клековете ни правеха завет и се заехме със разпъването на спалните чували.
Андон си постла шалте, дори посъблече част от дрехите си и заедно с раницата ги напъха при него в чувала. При мен ситуацията беше напълно различна. Шалте нямах, тъй че метнах чувала направо върху земята и се напъхах вътре с всички дрехи, и дори с якето. Моят чувал беше може би на поне 20 години, и нямаше друг начин да се опитам да се стопля. Интересното е, че и до днес го използваме.
Бях си събул обувките и ги оставих наблизо, същото беше направил и Андон. Започна едно голямо зъзнене от моя страна, което всячески се опитвах да подтисна. Тогава се сетих, че имам ракия, която до момента не бях отворил. Андон, който по принцип почти не пие, също изяви желание и след малко от чувал в чувал започна да се подава бутилчица.
Дълбоко се съмнявам, че ракията ме е стоплила, но пък ми помогна да заспя. Бях насъбрал толкова умора, че спах почти непробудно въпреки студа и дъжда, който продължаваше да вали.
Сутринта ни посрещна с ясно, слънчево и спокойно време – явно беше поизтрезняло и беше изоставило скандалджийските си настроения от снощи. Гледката беше велоколепна – все пак се намирахме на 1992 метра надморска височина.
Измъкнах се от подгизналия ми чувал и посегнах за обувките си. Обърнах ги една по една, защото бяха пълни с вода. Все едно, че изсипвах вода от кофа. Дъждът се беше постарал, да направи от тях малки, миризливи аквариуми. Нямах много варианти, затова прерових раницата ми и нейде от дълбините ѝ, изплуваха две празни найлонови торбички. Опаковах краката си в тях и сложих обувките.
Андон за разлика от мен беше спал в ултра-мега-гига хайтек спалният си чувал и при него липсваше излъчването на мокра кокошка, което бях придобил. Единственият му проблем беше с обувките, които също приличаха на малки аквариуми.
Прибрахме си багажа и потеглихме. Вече нямаше никакъв смисъл да продължаваме към хижата, защото докато стигнем нямаше да намерим никой. Освен това с мокри обувки нямаше да е най-приятното изживяване.
Продължихме на запад, докато намерим пътека, която да се спуска към подбалканския път, минавайки покрай заветния кол то зимната маркировка, който не бях открил предната вечер. Беше си точно където трябва да е, но снощи явно беше ходил на дискотека, защото съм сигурен, че съм бил точно до него.
Открихме пътека след около 500 метра и поехме към цивилизацията. Още след първите 100 метра спускане, се наложи да разкарам найлоновите торбички, с които се пързалях в обувките ми като на лед. Без тях имах чувството, че съм си потопил краката в Арда – мокро е, но не от приятното, топло мокро на лятното море.
Слънцето компенсираше това усещане, но скоро се лишихме от него, защото пътеката се превърна в черен път, движещ се покрай рекичка в гора. Най-неприятното беше, че на много места, стичащата се от билото вода, беше избрала да тече по пътя, а не в близкото дере. Калта до ушите и течащата вода не помогнаха по никакъв начин на мокрите ми обувки.
Скоро мъчението свърши и излезнахме на побалканския път, точно до разклона за Копривщица. Преди да се заемем със стопирането, свалих обувките и чорапите, и поизмих краката си с бутилка вода, която носех. Нахлузих чифт сухи чорапи и сложих чехлите си. Предполагам, че всеки от вас е имал вкъщи такива все някога. Платнени чехли, със синьо-черно каре. Най-вероятно изглеждах като избягал от лудница, но пък бях сух и доволен, че разкарах аквариумите.
Не след дълго ни спря кола за Карлово. Седнах отпред и заразправях на шофьора за премеждията ни. Обяснявах му нещо за раницата ми, която бях метнал в краката си и погледна му попадна на чехлите ми.
– Майко мила! – облещи се той – Ти с тия чехли ли си ходил на Стара планина?
– Е, не! – засмях се от сърце на предположението му. – преди малко ги сложих, защото обувките са вир-вода.
Продължихме с обсъждане на модните тенденции, свързани с чехлите за автостоп. Съгласихме се, че съм тотално в крак с модата и слезнахме в Карлово.
С още една кола се добрахме до Баня, където нещата закучиха много сериозно. Движение имаше, но просто никой не спираше. След дълго чакане, спряха познати на Андон, които обаче имаха само едно място. Тъй като Андон се прибираше в Пловдив, а мен ме чаках още 150 километра след това, той ми предложи аз да се кача с тях до Пловдив. Съгласих се, защото времето беше напреднало и потеглихме.
Чухме се с Андон на следващият ден и той разказа, че прибирането му е било трудно, но е стигнал все пак. Тогава много се чудих какво не му беше наред на стопа там, но сега се сещам, че беше неделя, а неделите понякога са много криви за стоп. Всички коли, които минават са пълни с хора прибиращи се от родните села. Вяко празно място в колите е заето от яйца, буркани и щайги със зеленчуци. Качването на стопаджия в такива моменти, дори и да имаш желание, граничи с невъзможното.
Помолих да ме закарат направо на изхода за Асеновград, където дори и да не тръгне стопа, можех да се кача на рейс за Кърджали. От там мисля, че хванах един от последните кърджалийски автобуси, който беше в 17:00 или 18:00 часа.
Пътуването с домашните чехли, създава уют и предизвиква усмивки почти навсякъде, където влезнете. Същото беше и в автобуса, и в кафето на почивката в Паничково, и на автогарата в Кърджали.
Всъщност сещам се една история свързана с почивката на Паничково. След като започнах да пътувам на стоп, съм ползвал автобуса Пловдив-Крумовград 3 или 4 пъти за общо 10-12 години. При едното пътуване бях седнал на седалките зад шофьора, който в град с размерите на Крумовград почти всички познаваха. На съседната седалка, седеше негов приятел, с който през целият път си говореха. Направихме почивка на Паничково, по някое време всички се качихме обратно в рейса и потеглихме. Те двамата продължиха разговора си, но след 2-3 километра шофьора възкликна:
– Ей, мамка му!
– Какво стана?
– Забравихме Ленчето на Паничково! – възкликна той и във следващата секунда рязко смени тона, очевидно вече успокоил се – Ама тя е приятелка, няма да се сърди.
Мисля, че не е нужно да добавям, че не се върнахме да я вземем.
В Кърджали бях толкова късно, че нямаше никакъв транспорт, с който да продължа, а за стоп да не говорим. Намерих някакъв уличен телефон и се обадих на баща ми, който буквално долетя до Кърджали за под 30 минути. Избъзика ме нещо в стил, че само истинските планинари имат чехли на синьо-черно каре и потеглихме към Крумовград.