В средата на 2011 година, се наложи да сменя работата по бързата процедура. Няколко месеца преди това бях започнал работа във фирма, която изведнъж съкрати над 100 човека. Като най-скоро постъпил в Продажби, си заминах пръв от отдела. За щастие, бързо си намерих нова работа, но пък ни се поразбутаха плановете за лятото. Идеята ни беше да попътуваме на стоп за 2 седмици из Централна Европа, като целта беше Woodstok фестивала в Полша. Това е един от най-големите фестивали в Европа, ако не е и най-големият, който освен това е и безплатен. Преди няколко години, на фестивала е имало 750 000 зрители! Така и не сме ходили на този фестивал все още.
Постъпих на новата си работа, а Цвети се сдоби със надомна такава от предната ми фирма. Двете седмици отпуска, които бяха планирани, се превърнаха в една. Пак можехме да помислим за Полша, но щеше да е доста трудно да се впишем във времето. Затова разгледахме картата на Балканите и си набелязахме за цел Черна гора. Една от мечтите ми още от училище, след един урок по география, бе да видя на живо фиорд. Най-южно разположеният фиорд в света се намира в Черна гора – залива на град Котор. Направихме плана за края на Юли и началото на Август, като в същото време, Тео и Кирето щяха да пътуват в същата посока, но с мотора на Тео.
Ден-два преди да тръгнем обменихме 200 евро, които всъщност ни стигнаха перфектно, и се заехме с опаковането на багажа. За мен пътуването с малко багаж, винаги е bilo цел, и затова събирането на багажа е от огромна важност. Напълно възможно е да изпускам нещо, но след като минахме по тези стъпки, бяхме готови с багажа. Една раница от 60 литра и една 28 литрова, в които бяхме събрали всичко необходимо. Единствено шалтетата бяха закачени отвън.
По това време, на гости ни беше Колина, която от много години живее в САЩ. Заедно с нея, беше дошла и Джина, родом от Сан Диего, която изяви желание за трип по Балканите, докато Колина си обиколи всички роднини и приятели. Це, който също искаше да попътува, се разбра с нея да хванат заедно стопа, и да пътуваме всички в посока Черна гора.
Събота сутринта се измъкнахме от София и замахахме. Спря ни кола, която имаше 4 места и качи всички ни до Сливница или Драгоман. Там вече се разделихме, защото с Цвети ни качиха до границата, а Цецо и Джина останаха да махат. Чувахме се няколко пъти в рамките на деня, което беше лоша идея от финансова гледна точка, защото разговорите в Сърбия ни струваха 6-7 лева на минута. Същият ден, за тях пътуването почти е приключило на TIR паркинг преди Ниш, където са чакали много време. Същите тези шофьори са обяснили на Це, че ако дойде полиция, като нищо да ги арестуват с Джина. Ако на такъв паркинг има мъж и жена, които не са женени, и намерят у тях дори и един презерватив, ги прибират, за да проверят дали не са проститутка и сводник. Но в последствие стоп им е потръгнал и двамата са разпънали палатката си на разклона на магистралата за Крушевац.
За нас, стопа вървеше добре. Подминахме Ниш и една кола ни остави в Крушевац в края на деня. Направихме кратка разходка, за да разгледаме центъра. Течеше малък рок фестивал, на който предната вечер бяха свирили Дубиоза. Хвана ме малко яд, защото винаги съм искал да гледам групата, докато свири някъде из бивша Югославия. Тази вечер програмата не ни говореше нищо и предпочетохме да продължим пътя си, за да имаме по-малко километри за следващият ден.
Измъкнахме се на изхода, сменихме 1-2 коли на близко разстояние за следващите села и около 23:00 часа, ни оставиха в село Стопања, на 15-16 км след Крушевац. Селото беше пълно с крайпътни заведения, които изглежда, че работеха денонощно. Пред всяко второ, се въртеше по някое прасенце на шиш, а мисля, че имаше и агнета. Минахме покрай пекарна, която въпреки късният час също работеше и си взехме много ароматен бял хляб. В края на селото, видяхме щайга с домати. Заставайки до нея, от близката къща се измъкна собственика ѝ, който беше заседнал на трапезата преди поне няколко часа. Трудно държеше права линия, а и заваленият сръбски, за разлика от заваленият български не ми е сила, но някак успяхме да си купим няколко домата. Пресякохме железопътната линия и помахаме още малко. Въпреки късният час, имаше много трафик, но нямахме късмет и никой не спираше.
Решихме, че е време за спане и за да се отдалечим от селото закрачихме по пътя. Пресякохме един мост над малка рекичка, за да установим, че от другата му страна започва следващото село. Малко след моста завихме по черен път, слизащ към рекичката. Намерихме малка нива, намираща се почти под моста, чиято реколта беше вече събрана. Разпънахме палатката, направихме си салата и след като се наядохме си легнахме.
До преди няколко години, не съм изпитвал никакво притеснение когато спя на палатка, където и да е. Явно с годините някакви страхове започват да взимат превес и сега вече имам лек страх от високо, а също понякога ми се случва, ако сме само двамата с Цвети на палатка някъде в дивото, цяла нощ да сънувам кошмари и да ме гони параноя. Тази нощ параноята беше брутална. Спяхме близо до мост, между две села, в които цяла нощ се вихреха сватби, или поне така изглеждаше по шума идващ от тях. Някакви хора минаваха по моста цяла нощ, очевидно подпийнали, защото си говореха на висок напев.
Събудих се посред нощ разтреперен, защото в просъница видях примигващи светлини и чувах гласове до самата палатка. Страх не страх, отварям да видя какво става. Ами нищо! Няма никой. Няма хора с фенери или пък патрулка до палатката. Но пък гласовете на преминаващите по моста пиянки, заради дерето се чуват все едно са до нас. Примигващите светлини пък, се оказаха светлината от фаровете на преминаващите по моста коли, накъсана от парапети му. За да е успокоението пълно, се чуват разни птички и рекичката тихо ти ромоли на няколко метра от палатката. След това, сънят беше доста по-спокоен.
Сутринта събрахме покъщнината и продължихме стопа. Подминахме Кралево и Чачак, и малко след това ни качи кола за Златибор. Шофьора беше много весел тип, с който разговора течеше като между стари познати. Попита ни дали сме гладни, на което разбира се отговорихме утвърдително, защото денят беше доста напреднал. Обясни ни, че ще ни закара да ядем, нещо, което правели само в Ужице. Не след дълго бяхме спрели пред малка пекарна някъде в града.
За мен веднага беше поръчано, и се опитахме да разберем дали това, дето ще го ядем, има месо защото Цвети не яде. Тук нито речниковият ни запас от сръбски думи, нито познанията по английски на шофьора ни, можаха да помогнат. Решихме, че Цвети ще пробва от поръчаното за мен. Сервираха Лепинье с каймак. Взеха една питка, като за плескавица и ѝ отрязаха капачето. Махнаха меката вътрешност на долната част и сложиха вътре каймака. Метнаха двете части на питката в един грил. Изкарвайки вече запечената питка с разтопеният каймак, поляха двете части с някаква течност от тенджера – оказа се събран сок от печене на агне, или поне така разбрахме няколко години по-късно, пътувайки за Сараево и отново отбивайки се до същата пекарна.
Цвети го пробва и разбра, че има нещо месно в цялата рецепта, та цялата питка остана за мен. Тъй като изглеждаше като сандвич, го вдигнах и захапах, както бих ял бургер. Предизвиках мигновена реакция сред лелите, работещи там, които започнаха да ми се карат, че това не се ядяло така. Реших, че няма да им обръщам внимание и го доядох. Тъкмо го доядох и на съседната маса се настани човек със същата питка, който отчупи парче от горната част, топна го в соса и го изяде. Явно това беше правилната тактика.
Продължихме пътя си, а шофьора през смях ми заобяснява, че мога да очаквам изненада скоро. Лепиньето с каймак никога не се изяждало цялото, защото после всичкото това масло правело бум в стомаха ти. Убедих се, че е прав съвсем скоро. Добре, че бяхме спрели на бензиностанция, та имаше тоалетна наблизо.
Остави ни на разклона за Златибор и продължихме да махаме на юг. След някакви километри пътят се движеше около печално известната в България река Лим. Нашият план беше да стигнем до Джурджевският мост на река Тара и слезнахме на разклона за село Jabuka, където имаше граничен пункт високо в планината. Минавайки от там, пътят ни щеше да мине през самия мост.
Нямаше много движение, но след около половин или един час, ни спря кола, отиваща към Черна гора. От пръв поглед разбрахме, че шофьора и спътника му са от хората, при които нямаме желание да се возим, но бяхме повисели достатъчно и се качихме. И до ден днешен не съм сигурен дали бяха пияни, или просто бяха от онзи специфичен вид идиоти, които излизат с идеята да се заяждат с някой. Шофьора на настоящата кола, явно бе убеден, че лично аз съм парафирал признаването на Косово от България, а Цвети е обрала излишното мастило с попивателната.
Спътника на шофьора завъртя огледалото за обратно виждане към него, така че да може да вижда реакциите ни. Колата буквално летеше, а някои завои бяха много остри. Рядко се движехме в правилното платно. Разменихме с Цвети бързи реплики, лепнахме по една дежурна усмивка на лицата си и започнахме да обсъждаме гледките, все едно нямаше никакъв проблем. Нямахме намерение да им доставим удоволствие и да им покажем, че са ни изкарали акъла.
Някъде около Jabuka успяхме да ги убедим, че трябва да спрем да снимаме гледката. Измъкнахме се от голфчето на ужасите невредими и те продължиха. Стигнахме до граничния пункт, провериха ни набързо и застанахме след него да махаме. Докато чакаме, станахме неволни свидетели на трафикант, прекарващ прясно мляко от Черна гора в Сърбия – оставил го неиздоено във вимето на една крава. И граничарите, и чакащите да преминат, се скъсваха от смях.
Качихме се до близкия Плевля. На разклона ни спря джип с мъж и жена, които щяха да ни закарат директно до моста на Тара. Разговорът с двойката беше много приятен и те ни обясниха, че като цяло освен моста, няма много какво да правим там. Предложиха да спрем и да разгледаме, а после да ни закарат до място, което описаха като едно от най-красивите в Черна гора. Решихме, че трябва да се доверим на мнението им.
Въпреки всички описания на приятели и всички снимки, каньона и моста ни оставиха безмълвни. Със сигурност това е едно от най-красивите места, на които съм бил. Мостът е умопомрачителен – извисява се на около 150 метра над реката. Гледката е невероятна, а цветът на реката е удивително светло-син, дори и със зелен отенък.
Качихме се в джипа и продължихме по пътя. Отивахме към Жабляк, малко курортно градче в подножието на планината Дурмитор. Оставиха ни в центъра му, на разклона за село Иван До, където имаше къмпинг.
– Здраво! – поздравих. – Здраво! – От дека сте? Македония? – Не бугари. – А, комшии! Добро дошли! – Каква е цена за ноч? – 6 евра на човек. – А тая туристичка такса от едно евро? – Не гледай. То е за странце.
Почувствахме се много приятно. Винаги съм приемал, че страните от бивша Югославия са нещо чуждо – а в същото време, току що ни казаха, че не сме чужденци в очите на местните. Спестените две евра нямаха никакво значение, но отношението му имаше.
Разпънахме палатката и решихме да чуем другите две групи. Обадих се на Цецо. Нещата при тях не бяха потръгнали – махали с часове без никакъв успех. В крайна сметка, решили да се върнат в България с камион, отивал в Македония. Чухме се и с Тео и Кирето, които бяха препускали цял ден, почти без почивка. Силите им бяха свършили преди да стигнат до Тара и щяха да спят някъде попътно. Разбрахме се, че ще се видим следващия ден.
Много рано сутринта с Цвети потеглихме на разходка към планината. Пътят минаваше покрай Черното езеро и продължаваше към Змийското езеро. От там започна малко по-стръмно изкачване към циркус в подножието на връх Медвед, а недалеч от там се намирала и Ледената пещера. Докато се движехме по стръмна пътека през гората, се разминахме със семейство поляци, а най-отзад вървеше дъщеря им.
– Ей! Здрасти, как я караш, не сме се виждали отдавна! – с усмивка на лицето се обърнах към момичето.
Родителите ѝ се спряха и ме погледнаха неразбиращо. Никой от тях нямаше как да знае, че въпросното момиче, заедно с нейна приятелка, са ми били на гости в Асеновград преди няколко години, и двете учеха българска филология.
– О! Здравей! – възкликна тя, и след това обясни нещо на полски на родителите си.
Поприказвахме си малко, обсъждайки колко е малък света. Разменихме телефоните си, за да опитаме да се видим вечерта, което за жалост така и не се получи.
Планината беше страхотна. За около само час и малко катерене от Иван До, вече се намирахме в алпийската ѝ част. Гледките ставаха още по-красиви с всяка крачка. Стигнахме до началото на циркуса под връх Медвед, където открихме овчарски колиби и до тях две или три палатки. Поговорихме си с овчаря, който ни обясни, че срещу символична сума може да разпънем палатка там. Жалко, че не си взехме палатката с нас. Скоро времето се начумери много неприятно и потеглихме надолу.
Прибрахме се по друг път, който ни изведе на къмпинга ни. Кирето и Тео бяха вече пристигнали, направихме кратка разходка в посока езерата с тях, и се насочихме към Жабляк, за да търсим нещо за вечеря. По средата на пътя имаше малка закусвалня с плескавици, обслужвана от усмихнато момиче.
– Три плескавици. – опитахме се да поръчаме. – Не е плескавица, а пльескавица. – поправи ни тя, докато се смееше на произношението ни.
В Жабляк измежду едно-две лъскави заведения за туристи, намерихме кръчме пълно само с местни дядовци и работници. Хората бяха много учтиви, веднага ни направиха място и ни заразпитваха от къде сме и къде отиваме. Успяхме да си поръчаме сливовица и Никшички бири и разговора се отпуши още повече.
На сутринта платихме си двете нощувки и потеглихме. Минахме през кръчмата от предната вечер, този път за по кафе. Вътре седяха същите дядовци от предната вечер, все едно не са се прибирали.
Целта беше Котор, като Тео и Кирето щяха да минат с мотора по крайбрежния път. Ние мислихме да влезнем в Хърватска за малко, и от там да се върнем до Котор. Разбира се плановете са затова, да не се получават, особено когато си на стоп. Стигнахме до Никшич много бързо с коли на словенци, обикалящи западните Балкани. Предложиха ни да минем покрай Острожкия манастир и Подгорица. Винаги съм се доверявал на такива насочвания от съдбата, но тогава им отказахме. Е, тук ни беше грешката. А най-тъпото беше, че пристигайки в Котор се сблъскахме със същите хора, пристигнали по същото време след цял ден разглеждане.
Замахахме в посока Хърватска и го правихме няколко часа без никакъв успех – трафикът беше почти нулев. Влезнахме дори в Никшич, за да пробваме да стопираме на светофар. Никаква разлика. Изкарахме в Никшич 8 часа, което си е цял работен ден. От там нещата потръгнаха, бързо подминахме Подгорица и се насочихме към Будва – тяхната морска столица.
Спускането към Будва беше много стръмно с впечатляваща гледка. Камион пред нас почти подпали спирачките си от дългото спускане. Последните няколко километра миризмата на феродо беше непоносима. Градът беше брутално презастроен. В момента, в който слезнахме там поискахме да се измъкнем възможно най-бързо.
С две-три прехвърляния на стопа, стигнахме до Котор. Гледката беше невероятна. Започнах да мечтая за ходене до Норвегия, гледайки которския фиорд. Поогледахме се за място за спане и погледа ни привлече изоставен хотел построен по времето на комунизма. Беше в дъното на залива, до самото море, с възможно най-добрата гледка и се казваше Фиорд. Влезнахме да поогледаме, но мястото ми беше малко притесняващо, особено след параноята, която ме беше гонила в палатката в Сърбия. Така и не спахме там, за което сега съжалявам.
Разходихме се около яхтеното пристанище и се чухме с Кирето и Тео. Те бяха се настанили в къмпинг между Котор и Будва. Хванахме си стопа наобратно и стигнахме до къмпинг Яз – някога най-известният и добър къмпинг в Черна гора, но сега тънеше в тотална разруха. Тоалетните бяха полуразрушени, бани въобще нямаше, но ни таксуваха доста по-скъпо от Иван До. На плажа нямаше нито педя свободно место – чадърите и шезлонгите свършваха на половин педя от водата. За сметка на това морето беше прекрасно и невероятно бистро.
На следващия ден се разделихме с Тео и Кирето, чийто план беше да отидат до Дубровник. Ние с Цвети решихме да си наемем стая за една вечер в Котор. При излизане на главния път ни спря местен далавераджия, поискал 20 евро за карането. Не се сдържах, прихнах да се смея и се отдалечих. Той изпсува, завъртя гуми и изчезна в посока Будва.
Квартирата, която намерихме в Котор, беше отвратителна – очевидно бивша кухня с наблъскани легла. Сложихме си бански и се насочихме към центъра.
Поогледахме се за ядене и попаднахме на пазарче под крепостната стена. Аз без колебание се насочих към будка с пльескавици.
– Здраво. – Здраво. – Имаш ли люта пльескавица? – Е имам! – Вие от дека сте? – попита той, потапяйки парче кайма в отделение с лют пипер – Така добре ли е? – Още, още. – Да не сте македонци? – Не, бугари сме.
Тук майстора се усмихна, погледна ме заговорнически и попита дали ще искам лук. После ни разказа, че е родом от Враня. Мисля, че колко вкусна беше пльескавицата много добре се вижда от физиономията ми, докато я дъвча. До края на деня бях изял при него три броя.
Остатъка от деня го прекарахме, разхождайки се по крайбрежен път. От едната страна ред къщи, над тях планината, а от към морето на всеки 100 метра малки кейчета. В момента, в който ни станеше горещо се мятахме в морето. На връщане попаднахме на кей, пълен с малчугани, скачащи във водата по всевъзможни начини. Нямаше начин да пропусна и се присъединих. Цвети отбеляза в последствие, че веднага си е проличало, че съм на един акъл с тях.
В края на разходката, седнахме с по една бира и наблюдавахме маневрирането на огромен лайнер. В един момент бяхме почти убедени, че ще се заклещи между двата бряга, а някакви идиоти с яхта минаха точно под носа му и бяха освиркани от него.
Минахме през Будва, като този път се разходихме покрай плажа. Хапнахме и хванахме стопа към Подгорица. Бяхме се запътили към Плав, намиращо се на брега на едноименното езеро, от което пък започва река Лим – и всичко в близост до границите с Косово и Албания, в подножието на планината Проклетие.
Тук ще добавя едно наблюдение за стопа в Черна гора въобще. Всяка втора кола, се управляваше от човек, говорещ по телефона. Другото, което не съществуваше, бяха коланите. Постоянно ми се налагаше да се оправдавам, че си слагам колана, защото ми е навик, и че не го слагам само заради полицията. Включително на два пъти шофьорите направо ми откопчаваха колана и ми обясняваха, че са полицаи и в тяхната кола никой не се вози с колан.
Там ни качиха млада двойка руснаци, на почивка в Будва, но наели автомобил за разглеждане. Разказаха ни, че преди време са били в България, където са карали по най-страшния път, виждан в живота им – към Рилския манастир. Оставиха ни на един манастир, където ни заговори монах с такъв диалект, че за пръв път не разбрахме нито дума от казаното ни в Сърбия или Черна гора.
Шофьорът, оставил ни на разклона за Плав, отиваше до болница. Цвети установи, че телефонът й е паднал на задната седалка. Изтичах до близка будка и с много увещания убедих стопанката да набере номера. Пробвах сигурно 6-7 пъти и на последния, около 10 минути по-късно, човека вдигна. Получихме телефона след около час.
Районът около Плав удивително много напомняше Западни Родопи. Намерихме в самото начало на града страхотен къмпинг – ливада, недалеч от брега на езерото, с тук-там овощни дръвчета. Помолихме собственика да ни свали малко, за да можем да си позволим две вечери. Той помисли и ни отговори, че няма проблем, само да не казваме на чужденците. За пореден път се удивих как черногорците ни смятаха за свои хора.
Вечерта в ресторантчето на собственика той ни почерпи по една малка домашна ракийка. Поръчахме ядене за един човек, за да го разделим. Чичото ни изненада много приятно, като ни донесе една много вкусна риба с две супи и две палачинки, за което му бяхме много благодарни. Беше толкова вкусно, че си облизахме пръсти.
Сутринта собственикът ни обясни как да стигнем до село Грбайе до границата с Албания. Попътно се разходихме и в Гусинье. До Грбайе ни качи джип с американска регистрация – собственикът му се беше прибрал в Черна гора от САЩ и ни разказа за хотелчето си в Улцин.
Потеглихме по пътека нагоре в планината и не след дълго гледките станаха умопомрачителни. За жалост за втори път нямахме късмет с времето и ни наваля доста силен дъжд. Все пак се бяхме качили доста високо и поседяхме на едни камъни със свалени обувки, докато изсъхнат поне малко.
На връщане към Гусинье минахме покрай къщичка, пред която върху Лада Нива седеше момиченце, което ни крещеше:
– Сиир, бели сир, не очете ли бели сир, маминку ви йебем!
Честно казано в друга ситуация дори щяхме да си купим, но бяхме толкова мокри, че не ни се занимаваше.
Дъждът продължаваше да се сипе. Взехме по бира от магазинчето и застанахме под стряхата, зяпайки към езерото. Веднага се появи собственикът, носещ ни два стола. В къмпинга пристигна много висок колоездач, разпъна палатката и се насочи към баните. Поздравихме го и го поканихме да се присъедини по-късно. По-вечерта слязохме в ресторанта и седнахме при него.
Оказахме се прави в оценката си за Якоб, иначе Куба. Беше двуметров поляк, обикалящ Балканите с колелото си – вече минал Словения, Хърватска и Босна, а предстояха Албания, Македония и България. На него му се беше случила неприятна случка: стъмнило го, решил да спи под мост, посред нощ бил събуден от няколко човека, крещящи му да се маха. Поканихме го на гости в София, защото имахме и гараж, където щеше да прибере велосипеда.
Когато ни дойде на гости беше толкова смазан от пътуването, че остана 3 дни при нас, вместо един. Година по-късно ми писа в Couchsurfing, че се връща от тримесечен трип с колелото в Грузия, Армения, Азербайджан, Иран и Турция. Пет или шест дни не стана от фотьойла в хола, гледайки Олимпийските игри и по-специално полският национален отбор по волейбол. Точно когато България победи Полша, той предложи да ни черпи вечеря, защото майка му му беше пратила пари. Избъзикахме се, че ще черпи за победата ни и отидохме да пием.
Сутринта се сбогувахме и потеглихме. Решихме да минем през Нови пазар в Сърбия. По пътя от Беране до Рожайе минахме през толкова много тунели, че им загубих бройката. Рожайе се оказа курортно градче, много напомнящо на Чепеларе. До Рожайе ни закара кола с двама, изглеждащи като местните бабити. На изхода седящият на пътническата седалка ни подхвърли банкнота от 10 или 20 Евро. Цвети беше толкова втрещена, че за мое съжаление отказа да ги вземем.
Влезнахме в Сърбия, подминахме Нови пазар и Рашка и стигнахме до Йосенишка баня. Шофьорът ни попита къде мислим да спим и ни остави до овощна градина с воденица покрай реката – неговото место. Благодарихме му. Местото беше приказно.
Намерихме голяма купа сено, постлахме я под палатката и спахме като на най-удобния дюшек. На сутринта, докато прибирахме палатката, се появи един горски.
– Здраво. Тука ли спахте? – Да. Собственика ни остави тука и каза, че няма проблем. – А да, аз го познавам и няма проблем затова. Но не ви ли беше страх? – Ами не, вечерта беше много приятна, а и тук е много спокойно. – Не, аз заради вълците питам, че тука са много.
Останахме леко втрещени, но все пак нищо не се беше случило. Той си продължи по пътя, а ние опаковахме и хванахме пътя. Нямаше почти никакви коли и вървяхме много. В крайна сметка мина кола с цигани, които се смилиха над нас. След това стопа вече потръгна и с няколко смени стигнахме до Пирот. Там хапнахме, взехме по бира и продължихме към Калотина. Пресякохме границата и замахахме.
Спря ни кола с английска регистрация и шофьор, роден в Ирак. Беше пътувал без да спира от Лондон и отиваше до Истанбул. По някое време попита:
– Вие от къде пътувате? – Обикаляхме Черна гора една седмица. – А всъщност, аз в Турция ли съм вече? – Ами не, в България. Следващата държава в тази посока е Турция. – Аз вече през толкова граници минах, че се обърках. – усмихна се той – Но защо тогава, вашите граничари ме заговориха на турски? – По това време на годината пътуват много гастербайтери, прибиращи се в Турция, и те са си помислили, че сте от тях.
После ни разказа, че от много години живее в Лондон и дори има английски паспорт. Разказа ни как в Ирак след идването на американците, всички започнали да карат огромни джипове. Баща му продал стара къща за няколко хиляди долара и не след дълго открили в двора нефт. Продали са я за няколко милиона, а баща му бил бесен на себе си дълго.
Пътуването ни завърши точно пред вкъщи, защото иракчанинът реши, че може да мине през София да ни остави, а навигацията му щеше да го изведе след това в правилната посока. И така в късния следобед, девет дни след заминаването ни, бяхме стоварени пред квартирата. За жалост следващият ден беше работен понеделник, което трудно се преживява след такива пътувания.