Да започнем малко преди самата нова година. На 20 Декември 2000 година хванахме стопа със Светлето към Карлово. До преди това пътуване не бях спирал в Карлово от години. За да бъдем по-точни, около 3 години. Тогава участвах в поход “По стъпките на Левски”, който минаваше през Копривщица и Хисаря. Причината да потеглим натам беше рожденият ден на другата Светла. Времето беше меко за сезона и стопът ни беше сравнително бърз. Следобеда прекарахме разхождайки се в центъра, както и из парка около Стара река. Разбира се, това задължително включва разходка до ВЕЦ-а и Водопада – втората ми разходка там беше 2017.
Пиенето за рождения ден, беше в едно много яко заведение, намиращо се на подземен етаж, но къде точно – никакъв спомен. Заради празниците вътре беше пълно с хора. Музиката беше перфектна за вкуса ми и купонът течеше с пълна сила. Знаете как протичат такива вечери – пиене, крещене, подскачане, танци. Точно на танците ударих на камък. Или по-точно на стена. Стените на заведението бяха с оная отвратителна пръскана мазилка, която после стърчи като шипове. Докато се радвахме на някаква песен, се завъртяхме със Светлето и се спънахме. Летяхме право към стената, хванати един за друг, като първа беше тя. В главата ми прелетя мисълта, че ударът ще е много болезнен за нея и затова я притиснах до мен с две ръце. Тя не се удари, но аз връхлетях стената с … лицето си. А по-готиното беше как се сурках по нея почти до пода, остъргвайки дясната ми страна. За щастие ми нямаше почти нищо, като изключим че изглеждах все едно съм паднал с колело по лице без каска.
Довършихме си купона въпреки пируетите ми и се прибрахме. На сутринта хванахме стопа за София по подбалканския път. Светла живееше почти на изхода за Сопот, та ни трябваха 5-10 минути за да стигнем до мястото за махане. Въпреки, че се притеснявах заради раната на лицето ми, стопът ни беше много бърз. Разбира се, всички шофьори отбелязаха, че изглеждам като влачен по асфалт. Не бяха далеч от истината.
В София помня, че се намерихме с Антон и Галя, и много се напихме. Къде и как – никакъв спомен, но вероятно е намесен или Строежа или Хелоуина, който се намираше в зала Христо Ботев. Но главоболието на сутринта го помня много добре. 9:00 сутринта. Аз, Светлето, Антон и Галя, се опитваме да си намерим главите, като същевременно обсъждаме, къде да прекараме Нова година, която е след по-малко от 15 часа. Единственото в което бяхме сигурни беше, че нямаме желание да сме в София. Галя подхвърли, че в 10:00 потегля влак за Бургас. Последва мигновено оправяне на багаж, закупуване на алкохол и храна, и изскочихме пред Зала Христо Ботев, махайки на минаващите таксита.
Имахме по-малко от 20 минути до заминаването на влака, затова решихме да го хванем от Подуене. Ако успеем, разбира се. Обяснихме ситуацията си на таксиджията, който спря. Той каза, че няма проблем и потеглихме. Маршрутът, по който стигнахме до подуенската гара беше най-странният, който можех да си представя, но свърши работа. Имахме време да си купим билети и се метнахме на влака. Бяхме заредили багажа с пиене и ядене и пътуването мина в изтрезняване по тежкият метод. Разбирайте – слезнахме си пияни на гарата в Бургас.
Хванахме си автобус 211 до разклона за Созопол. Първата кола спря скоро и ни закара до разклона за Атия. Там вече си повисяхме. Някак си беше очаквано за 31 Декември, надвечер. Смрачаваше се и минаващата линейка, от говорителите на която се разнесе “Айде на стопа!” ни развесели, но не за дълго. За щастие мина някакъв автобус, който хванахме до Созопол.
Ако сте ходили зимно време в морски курорт, сте били в най-близкото до постапокалиптична сцена. Бяхме свикнали, че Созопол е винаги пълен с хора и е по-лесно да се разхождаш по дърветата, отколкото по тротоара. Нямаше такова нещо. От автобуса освен нас слезнаха още двама-трима човека, които сякаш потънаха вдън земя само след една минута и повече не ги видяхме. Неизвестно защо си представяхме, че по Нова година в Созопол ще е като на центъра на София. Не беше.
Решихме да обиколим стария град и да си намерим спане. Попитахме на няколко места, но удряхме на камък. Хората си имаха на гости роднини и приятели. Това се потвърди и в единствената кръчма, която намерихме отворена, където се бяха събрали месните дядовци, за да се отърват от домашните задължения и да изпият една ракия на спокойствие.
– Извинявайте – прекъснах аз един изключително важен разговор за някаква лодка. – Търсим си място да спим за днес, но вече на няколко места ни отказаха. Дали можете да ни насочите към някой, който би ни приютил? – А бе момче, то хубаво, ама тука сега са се изсипали що се сетиш роднини и никой не дава стаи, щото е пълно. – Нямаме ли някакъв шанс да намерим нещо? – А бе има едни двама, дето са малко алкохолици, но пък винаги приемат гости. Две пресечки по-нагоре в дясно ще им видите къщата.
Благодарихме и две пресечки по-нагоре в дясно позвънихме на вратата на триетажна къща. От вътре се чу някаква глъчка от типа “ ‘ша му еба майката кой пък сега звъни?!”, врата се отвори и на прага се появиха чичо и леля в приповдигнато настроение.
– Да! – започна разговора домакина с любезността на пиян скандалджия. – Добър вечер. Търсим си 4 места за спане и ни казаха, че вие може и да имате. – набързо изстрелях аз с дежурна усмивка на лицето. – Нямаме място. Имаме гости. – отряза ме набързо домакина и се опита да затвори вратата, но жена му го спря. – А бе ние, че имаме гости имаме, ама може и да намерим някакво място и за вас. Вие от къде сте, деца? – започна тя доста по-приветливо, което се разваляше единствено от лекото полюшване, причинено от приповдигнато празнично настроение. – Ами аз съм от Крумовград. – започнах аз. – А! Че то ти си наше момче бе! Аз съм родом от Хасково. – засмя се тя. – Аз съм от Димитровград. – включи се и Антон. – Ам, че то ти си си направо хасковлия бе! – зарадва се отново тя. – А аз съм от Свиленград. – добави Галя. – Е ми, че и ти наше момиче. А ти моето момиче? – обърна се тя към Светлето. – Аз съм от Асеновград.
– Бе… и ти си наблизо. – заключи стопанката – Влизайте. Ще ви намерим място.
В този момент осъзнах, че всички сме родом от градове, чиито имена завършват на град!
– Ама имаме гости ма! – Има две стаи, няма да ги оставим на нова година навънка я! – отряза тя и рязко се сдобихме с място за спане.
Стаите бяха малки, но пък имахме по едно легло на двойка, така че всичко беше наред. Докато ни ги показваха, ни поканиха да пием с тях на първия етаж, което нямаше как да не приемем, след като всички бяхме наши хора. Хвърлихме си багажа, взехме всичко, което бяхме накупили за ядене и пиене, нарамих китарата (за която може би сега е момента да обясня, че носех с мен през цялото пътуване) и слезнахме на първия етаж.
Очаквахме, че там ще са седнали да пият всичките им роднини, които са на гости и се чуваха из къщата. Оказахме се в тясна кухничка, където бяха само те двамата. Бутилката с ракия на масата, обясняваше много неща от разговора ни по-рано. Опитахме се да изкараме нещата, които носехме за ядене и пиене, но набързо ни отрязаха, че сме на гости и те ще черпят. Нямаше начин да спечелим този спор, така че приехме с условието, ако нещо свърши на масата да извадим нашите салати и бутилки. Това така и не се случи. Бяха се заредили все едно са ни чакали.
Наляхме и се подкарахме, защото полунощ вече не беше толкова далеч. Изкарах китарата и се разпяхме. Стопанката ни разправяше, как дошла на море и взела че се оженила за тоя проклет грък. Той обясняваше неща от типа – “тая па’ откъде ми се падна?”. Тя го затапи, че ако иска може да си ходи при оная чехкиня. Той ѝ го върна, като каза, че може и да го направи. И все в тоя дух.
Разказахме им откъде накъде сме решили да дойдем в Созопол, което никой от нас не знаеше – просто се случи.
– А, дали можете да ни кажете къде има работеща дискотека, в която да идем по-късно? – О, моето момче, недейте. Най-вероятно ще ви набият. – Ама защо, ние сме били по дискотеки по морето и не сме имали проблеми?!? – Е да, ама това е лятото. Сега не е баш така. Няма външни хора и месните бабаити, като видят непознати, и решават да се направят на мъже. Редовно зимата има някакви понабити, дето не са от Созопол или нямат роднини тука.
Идеята беше мигновено зарязана. Явно на дискотека в Созопол извън сезона е като на дискотека, в което и да е малко населено място в България. Изчакват да видят дали се познаваш с някой от техните, и ако не … Билет за спешното.
През цялата вечер имаше едно радио на масата, което беше пуснато тихо и домакинът се навеждаше към него, от време на време, да чуе какво са пуснали. Докато пеех някаква песен бях прекъснат от него с махване. Радиото беше усилено, и той се обърна към жена си:
Явно тая команда ѝ беше позната, защото тя веднага скочи на крака и започна да танцува на фона на сиртакито носещо се от радиото. Мъжът ѝ започна да пляска и да припява, а тя грабна две опразнени вече чинии и ги разби в пода под съпровода на виковете на “гръка”. Чувствахме се като в “Скрита камера”, но се оказа, че не сме. Или поне така се надявам. Продължи се с няколко други сиртакита. Унищожаването на чинии и чаши вървеше с пълна сила.
Половин час преди полунощ домакина се изправи и ревна насреща ни:
– Айде сега се махайте, че ще ходим при роднините вече!
Разбрахме намека и се насочихме към стаите си, в изключително пияно състояние. Стаята на Антон и Галя беше един етаж под нашата, накъдето се бяхме насочили за да допиваме. Но минавайки покрай тяхната стая рязко ги загубихме. Допиването така и не се случи. Имам спомен как в 12:00 Антон вече приключил със секса и се опита да ни събуди, за да посрещаме новата година пиейки. Тъй като и ние бяхме приключили със същата задача, бяхме заспали като пънове, и буденето беше неуспешно.
На сутринта нямаше нищо неочаквано, освен може би леещият се обилен дъжд. Платихме си. Сбогувахме се с много прегръдки и усмивки с домакините ни. Обещахме да минем пак, което и направихме след около година и половина. Едвам намерихме къщата, защото спомените бяха поизбледнели. Обяснихме кои сме, което не доведе до резултат, защото както домакините казаха: “През нас минават толкова много хора”. Напихме се посред бял ден въпреки това и едвам си стигнахме до палатката.
Заради дъжда, който се лееше по начина, по който само зимен дъжд може да се лее, се отказахме от идеята да ходим да зяпаме морето и направо хванахме рейс за Бургас. Това е единственият път, в който съм бил в Созопол без въобще да видя морето. Стигнахме в Бургас и направо на гарата – влак за София по подбалканската имаше след половин час, но пътуващият през Пловдив беше след 2-3 часа. Разделихме се с Антон и Галя, които решиха, че много бързат да се приберат. Запомнете това.
Разходихме се по центъра, тъй като дъждът вече беше спрял. Въпреки че нямаше достатъчно време, отидохме на кино, от което излязохме 15 минути преди да свърши прожекцията. Разбира се, забравихме вътре един шал, та докато Светлето купуваше билети, аз направих два бързи спринта до там и обратно, за да го взема. Ако не беше Толкин, откъде щяхме да знаем да знаем, че може и обратно?
Хванахме влака и се оказахме в един от първите в България пътнически вагони с общо помещение, а не с отделни купета. Напъхах китарата над главите ни и седнахме на запазените ни местата, които имаха масичка и още две седалки срещу тях. След малко се появиха и техните собственици.
Бяхме на едни и същи години, но те очевидно бяха от хората, които обичат да се изтупват и да демонстрират, че ходят по вечерни соарета с коктейли, за разлика от нас. Момичето се опита да сложи чантата си над главите ни, но китарата пречеше, поради което с много надменен глас се обърна към нас:
– Бихте ли преместили … това? – Съжалявам, но “това” е китара и няма как да я преместя, а пък ще ви пречи ако я сложа при мен. Ако искате може да сложа куфара ви под седалките ни. Няма проблем. – Ето, видя ли – момчето може да ни посвири – с усмивка тип “обслужващият персонал ще се погрижи”, се обърна към нея спътникът ѝ. – Мразя да ми свирят на китара – добави тя с отвратена физиономия, все едно ще повърне. Отклони и поканата ми за куфара, напъхвайки го под седалките.
Заеха се да гнездят. Момчето извади няколко броя на “Егоист”, а мадамата, която всъщност повече приличаше на кроасан, нареди пред себе си няколко пакета с чипсове и други подобни. Чипсовете започнаха да се тъпчат в устата ѝ с впечатляваща скорост, като в нито един момент не бяха предложени нито на спътника ѝ, а още по-малко пък – на нас. Разговора им ги водеше в посоки от типа на това кой от общите им познати, с какво се занимава, кога са го срещали последно и други подобни. Примирихме се, че явно няма да пробваме чипсовете, които ухаеха на всички възможни Е-та, миришещи по онзи нахален и вреден начин, каращ слюноотделянето да полудее. И тук решихме, че може и да запълним част от пътуването с “Егоист”.
– Извинявайте, дали ще може да разгледаме някой от Егоистите?
Мацката ни хвърли поглед от типа, тия па що ни прекъсват, а собственикът им повдигна вежди и ни погледна все едно, че сме умствено изостанали и ни отговори:
– Не виждате ли, че ще ги чета!
Дори и с елементарна сметка ставаше ясно, че двама човека не могат едновременно да четат 4 броя на Егоист, да не говорим, че те не бяха отворени до слизането ни в Пловдив. Бях впечатлен.
Бях решил, че ще натрия носа на мадамата, защото се държеше с нас като с отрепки. Постигнахме го с последните стотинки, останали в джобовете ни. За типчето нищо не можах да измисля, но там дойде неочаквана помощ. Така и не разбрах къде и кога се бяхме разделили с пиенето и яденето, което носехме с нас от миналата година. Как звучи само – все едно сме разнасяли тенекия с презряло сирене. Та тъй като тя очевидно имаше много сериозен проблем с храната, а ние нямахме никаква с нас, изкупихме последните останали 4 пакета със солети в преминаващата количка с напитки. След това се облегнахме и започнахме внимателно да ги ядем солета по солета. Мадамата ни гледаше все едно през живота си не е яла по-вкусни солети, но не смееше да си поиска. Прерови всичките вече изпразнени пакети от чипс, в които не намери нищо, скръсти ръце и взе да ни гледа лошо. За да не е сама в страданието си, започна да се заяжда със спътника си. Ние пък се усмихвахме и си дъвчехме солетите.
Разделихме се със прекрасните ни спътници в Пловдив, а те продължиха към София.
Слизайки на перона се оказа, че влака, който Антон и Галя хванаха, е акостирал на съседният перон, т.к. по линията Карлово – София са паднали скали. Всъщност, въпреки че хванаха по-ранен влак, те са стигнали след нашия. А можеше те да са на седалките срещу нас…